Април мирише все още на зима, на доста сол по лицето и нови трудности, но все пак го предпочитам пред май, който мирише на пътувания, безвъзвратно загубени любови и синьо небе, под което нищо вече не е същото. Май отдавна е смътна болка в стари, но неизлечими рани, които напомнят за себе си като ревматизъм преди дъжд.
Надявам се новите глави от романа на живота ми да успеят да заменят с нещо този аромат на добре заровени под новите чувства загуби.
Последните месеци някои дни са по-добри, други са по-трудни, някои нощи са по-безсънни от други, но нищо не може да се сравни със слънчевите усмивки в 6 сутринта, с щастливия ти смях и гукане, докато двамата ти старци те гушкат по средата на спалнята, оглупели от щастие и умиление.
Нищо не може да се сравни с миризмата ти на хубаво, на сладко, на припомнено детство, на нещо едновременно познато и непознато, на нещо неземно. На отново намерен рай.
Сякаш е вярно, че хората решават да имат деца, когато детството им залипсва неимоверно.
Спи ми се, изморена съм, чакам да заспиш, уж за да си почина, а всъщност прекарвам дълго време в разглеждане на десетките снимки, които съм ти направила през деня. Защото искам да уловя всеки момент и да го запазя завинаги. Толкова бързо се променяш, че всяка нощ, когато те държа на гърдите си, се вглеждам в чертите ти и те виждам нов и пораснал. Дните са сякаш часове. Всяко премигване отнася далеч този момент завинаги. И се страхувам, че нямам достатъчно време, че ми се изплъзва.
Мислех си го в първите дни с теб и тогава това ме хвърляше в ужас - когато жената ражда дете, у нея се заражда едно вечно безпокойство и никога повече тя не се чувства завършена без него наоколо. А душата й сякаш никога повече не изпитва онзи щастлив безгрижен покой на ранен неделен следобед. Освен когато вижда очите му да се усмихват.
Сърцето ми никога вече няма да е цяло без теб наоколо, но вече е ПЪЛНО. И това е неописуемо.
Bittersweet.