Докато слънцето грееше в очите ми и ръката ми спокойно почиваше до твоята върху скоростния лост, по радиото зазвуча
"Ние сме сега нашите мечти някога преди"
и за пръв път осъзнах смисъла на този стих.
Ние сме сега. Нашите мечти. Някога преди.
Ние сме.
Ние.
Много години минаха, но така и не успявам да накарам сърцето си да не прескочи няколко болезнени удара на този ден. Опразвайки мансардата, под чиито покрив те обичах, страдах и изплаквах, намерих един лист с голямо червено сърце и поздрав за рождения ти ден. Ти никога не разбра колко надежда и болка имаше във всичките ми малки подаръци и жестове, които достигаха до теб по старомоден и бавен начин, защото така се надявах да се докоснем в душите си най-сетне. И тази картичка трябваше да пътува по пощата, но съдбата смени посоката и тя замина с полет в един кашон и после в контейнера.
Та, на този ден не само не успявам да не помисля за теб, но и се намъкваш в съня ми -
Дойде от нищото, както си отиде. Бяхме седнали над чаши с чай в светло място с много книги - помня, че така изглеждаше душата ми, когато не болеше. Светла и пълна със смисъл.
Беше остарял. Около очите ти имаше множество бръчици, с които ме плашеше преди 10 години, че ще ми се появят, ако не си слагам крем и се пека твърде много. Надявам се това да значи, че някъде далеч от мен си помъдрял и по-щастлив. Така ми се ще да го тълкувам. Защото моите бръчици са тук и са щастливи, напук на загубите.
Попита ме много ли е широк пуловерът ти. Сведох очи към него - тъмно син и наистина размъкнат, но уютен като отдавна изгубени любими обятия.
После не помня. Погледнах халката на пръста си и разбрах, че е време да се събуждам.
Цял ден сърцето ми прескача удари. Пращам ти мислено накъсания им морзов код и знам, че някъде те намира.
Дано се усмихваш, дори да не го разчиташ.