Декември

 Седя на дивана, завита в снежнобяло одеало, и разлиствам този блог, за който бях забравила в последните месеци. Чета се година по година и изпитвам все по-непреодолимо желание да сляза на долния етаж и да обвия ръце около врата на Мъжа, който ме научи да обичам обичайки ме.

Иначе поуката от писмата до дядо Коледа е ясна - изпълнява желания, но първо отнема нещо скъпо на сърцето. Имам дом, любов и консуматор на безкраен брой кексчета, но ще е първата Коледа, в която аз самата вече съм дете само наполовина. Липсваш ми, тате. Не знам как ще понеса опаковането на един подарък по-малко, и това, че вместо да ме посрещаш на вратата, идвам при теб горе, на баира, и ти говоря без думи.

На високото

 Замислих се, че човешката природа е устроена така - да завидим на някого, когато е изкачил баира, когато е горе, всеки иска да е на неговото място. Никой не иска мястото ви, когато сте като магаре, натоварено с кола камъни, упорито катерещо се нагоре, противопоставяйки се на гравитацията. Никой не иска да е на ваше място, когато обърнете колата няколко пъти и слезете обратно да натоварите един по един камъните. Сами. С плюски и мазоли по ръцете. И като наденете пак хомота, пак никой не иска да заеме мястото ви.

Но когато сте горе... Хората забравят как са смятали, че сте ненормални да влачите колата с камъните и да мислите, че ще стигнете до върха с тази тежест. 

Затова, един добре осъзнат момент: Споделяйте най-големите си мечти - всички ще им се смеят и тайно или не много тайно, и ще ви кажат, че живеете в облаците. После споделяйте стъпките по пътя към мечтата си, защото на малките успехи никой не обръща внимание. Наричат ги "просто късмет". Споделяйте провалите по пътя си, за тях ще чуете "Аз казах ли ти, че няма как да стане това". А постигането на целта оставете за себе си и за онези, които долу, в ниското са ви потупали по рамото и са казали "Ако много го искаш, ще успееш".

Следи

 Останало ми е навик от  години като видя самолет в небето, да си помисля за теб и твоето вечно странстване. Сега тези две следи над мен във вечерното небе ми напомнят от кога не съм летяла, сърбят ме пръстите да започна да гледам билети. Усещам вълнението от това как на всяко летище се оглеждам за теб и мисля, че ако в света имаше сила, която да ни накара да се озовем в една и съща точка, знам, че ти щеше да си я овладял перфектно. Само за да успееш да ме избягваш.

Юни

Юни от години не е същият, сякаш без да сме на някоя фестивална поляна, слънцето не иска да се покаже, а небето излива гневът на хиляди номади, които са принудени да се закотвят някъде в последните месеци. 

Тази година като цяло,  ми е страшно изпитание. Чудя се дали за теб е по-добра, всъщност - надявам се за теб да е по-добра. Сигурно съм си заслужила всички спънки, за да наваксам пропуснати уроци, да раста, да опитвам да съм по-умерена, да приемам, да прощавам. И успявам донякъде, но болката винаги променя у теб нещо, което искаш, и нещо, което не осъзнаваш, че ще се промени. Не точно ефект на пеперудата, но мисля, че ти би ме разбрал.

Събуждам се понякога след някой сън, в който си идвал и се питам дали по същото време вятърът е помръднал завесата в спалнята ти. После се сещам колко си зиморничав и че не спиш на отворен прозорец. 

Знам, че светът ще се върне към нормалното в един момент и от сега усещам, че ще бъда на още много нови места, където ще те липсвам.

Писмото, което не ми се иска да пиша

В дните за прошка, когато ще се отбележат онези 40 дни, които слагали границата между мъката и приемането на смъртта, не мога да спра да си спомням с кристална яснота колко богата съм била. И сълзите от мъка, че никога не съм ти благодарила за това, че ме има.
Липсваш ми, тате. Толкова физическа болка не помня да съм изпитвала. Знам, че толкова съм те критикувала и укорявала, че едва ли съм те познавала, че може би не съм разбрала колко си ме Обичал. Колко съм те обичала. Колко си ми важен.
Прощавай, тате. Че чак сега си спомням моментите, в които си ме събуждал, за да ми кажеш лека нощ, когато си се прибирал късно.
Че чак сега си спомням с почти физическа острота утрините с мирис на прясна трева и роса, изгревите, които сме посрещали на път, вечерите с аромат на лято, разрязана диня, примесена с любимата ти анасонова напитка. Прости ми, че не съм разбрала как си ме оставил да раста свободна, без да изискваш от мен нищо. Прости ми, че не се засмях с теб на шегите ти, а все размахвах пръст на пакостите, сякаш аз бях бащата.
Прости, тате, че не си дадох сметка какво си ми дал.
Прощавай, че все изгубена в настигане на другите в материално отношение, не си дадох сметка как вместо кола и някоя скапана панелка, ти си ми дал зими по склоновете, с измръзнали крака, но с топло завръщане у дома, че си ми дал пролети по полята, лета в омая и с цвят на метличина, с аромат на прашни пътища... Че си ме научил да имам мазоли вместо претенции.
Прощавай, че пораснах чак когато вече те няма.
Единствено ми се иска да знаеш колко много те обичам и как ми се иска да имах време да ти кажа всичко това, вместо да го напиша.
Прощавай, че съм толкова банална. Пращам ти светлина и се надявам някога някъде да мога да ти кажа всичко, което сега не мога.