Monday

Писмото, което не ми се иска да пиша

В дните за прошка, когато ще се отбележат онези 40 дни, които слагали границата между мъката и приемането на смъртта, не мога да спра да си спомням с кристална яснота колко богата съм била. И сълзите от мъка, че никога не съм ти благодарила за това, че ме има.
Липсваш ми, тате. Толкова физическа болка не помня да съм изпитвала. Знам, че толкова съм те критикувала и укорявала, че едва ли съм те познавала, че може би не съм разбрала колко си ме Обичал. Колко съм те обичала. Колко си ми важен.
Прощавай, тате. Че чак сега си спомням моментите, в които си ме събуждал, за да ми кажеш лека нощ, когато си се прибирал късно.
Че чак сега си спомням с почти физическа острота утрините с мирис на прясна трева и роса, изгревите, които сме посрещали на път, вечерите с аромат на лято, разрязана диня, примесена с любимата ти анасонова напитка. Прости ми, че не съм разбрала как си ме оставил да раста свободна, без да изискваш от мен нищо. Прости ми, че не се засмях с теб на шегите ти, а все размахвах пръст на пакостите, сякаш аз бях бащата.
Прости, тате, че не си дадох сметка какво си ми дал.
Прощавай, че все изгубена в настигане на другите в материално отношение, не си дадох сметка как вместо кола и някоя скапана панелка, ти си ми дал зими по склоновете, с измръзнали крака, но с топло завръщане у дома, че си ми дал пролети по полята, лета в омая и с цвят на метличина, с аромат на прашни пътища... Че си ме научил да имам мазоли вместо претенции.
Прощавай, че пораснах чак когато вече те няма.
Единствено ми се иска да знаеш колко много те обичам и как ми се иска да имах време да ти кажа всичко това, вместо да го напиша.
Прощавай, че съм толкова банална. Пращам ти светлина и се надявам някога някъде да мога да ти кажа всичко, което сега не мога.





No comments: