Странно, но

...мъжът, когото обичам,  не ме вдъхновява да пиша.

Този, който неусетно усмири всичките ми духовете, не мога да вкарам в нито един  свой текст. Всичко, написано за него, звучи блудкаво и недраматично, защото проблемите, които преодоляваме са... истински. Защото не са породени от борбите на его. Защото не преодоляваме вече себе си, а градим обща броня срещу света, зад която да се скрием вечер и да си пуснем филм преди лягане.

Мъжът, когото обичам, не ме прави несигурна. Сигурно затова не искам да му пиша писма, а му казвам обичам те когато си поискам и това не ме прави слаба.

Него искам само да прегръщам на заспиване и когато отворя очи сутрин. Искам да държа ръката му, често порязана или с някоя друга бойна рана, защото той обича да създава неща с ръцете си и това личи.

Ето на. Скучно е за четене. Той ме вдъхновява единствено да приглаждам непокорните му коси, да питам през ден кога ще обръснеш тая брада и да прощавам дребните неща като трохи под завивките и люспи от фъстъци зад дивана. Вдъхновява ме да бъда елементарно щастлива.

Сигурно доказвам максимата, че щастието не пише блогове. То пише чрез дребни жестове като кафето ми сутрин, приготвено с любов и малко мляко, като изгладената тениска и напомнянето да не си забрави обяда.

А може би просто съм изпис/т/ала всичкия полагащ ми се драматизъм и вече е време да покажа на какво съм се научила, борейки вятърни мелници.