женското "нищо", което крещи за помощ

Толкова се чувствам малка, когато не знам как да си заявя потребностите. А съм достатъчно голяма, за да знам, че мъжете мисли не четат. Как да изрека с женските си устни думите на детето, което толкова се страхува да не бъде оставено, отритнато или нежелано?  Оформям думи, казвам ги на ум, репетирам и като застана пред него омърлушена и странна, той пита какво ми е, а аз казвам великото женско "нищо", което всъщност неистово крещи за помощ.

Никак не е нищо. Искам си вниманието, както преди. Искам лекотата, с която ме докосваше, когато се страхуваше, че не може да ме грабне. Искам онази тънка негова неувереност, която го кара да ме печели всекидневно. Искам онзи поглед, с който сутрин ме събужда, защото не знае утре ще има ли тази възможност.

Искам да не съм удобна, искам да не съм ежедневна. 

Не мога да съм дънките за вкъщи. Искам да съм красивия панталон, с който внимаваш как сядаш, за да не го измачкаш и който приглаждаш с удоволствие и гордост. 

Знам колко е хубаво да знаеш, че на някого му е така спокойно с теб, че казва "ние" без това да те омаловажава и да ти отнема правото на собствен глас. Знам.

И все пак искам да продължа да бъда прелъстявана. Толкова ли е лошо?

 

на един смс разстояние

Скарани сме. Гледам мач с момчетата, пия бира, смея се високо, но отвътре ми е празно. Успокоявам се и се ядосвам едновременно от факта, че не се обажда. Явно му е все тая. Задник като всички други.

Малко тъжна и пълна с липси се прибирам, гледам се дълго в огледалото - изглеждам като изоставено дете. И осъзнавам, че е най-лесно просто да спра да се инатя. Хвърлям произволни дрехи в раницата, викам такси и точно, когато съм на входната врата, получавам съобщение. 

"Няма те".

Светът е преобърнат.

Изведнъж таксито ми се струва твърде бавно, светофарите твърде дълги. После съм на един дъх до седмия етаж и вече го прегръщам.

После се лекуваме взаимно. И сънят ми е спокоен за пръв път от дни.