1 от 3

Глупави ли сме достатъчно да мислим, че в живота има много любови? Самонадеяно да разчитаме, че всяка следваща е по-добра? И накрая остаряваш до някого, с когото се разбирате чудесно, родили сте деца и сте си държали ръцете в страшното, но така и не е стигнал до дъното на душата ти, където с десетилетия си крил някой друг в сенките... Не е честно за никого. Но може би един от трима е бил щастлив.

 

След толкова много месеци чувам гласа ти в слушалката. Това, което исках да напиша, беше кратко, стихотворно, но вече няма как да има рими. Малко ми е дрезгаво.

Гласът ти в слушалката. Този път с него не нахлуха шумовете от твоя свят, както преди. Отдавна нямам място в него и не търся. Нахлуха горчивината и гнева, трупани с месеци, които се изляха шумно върху мен и тихото ми очакване, че сме пораснали. 

Гласът ти в сушалката. Крещиш. Виждам колко сме различни. Преди, когато ме болеше, мълчах и си тръгвах. Ти крещиш. Сега аз мълча отново, но този път разбирам.

Гласът ти в слушалката. Напрягам слух, за да те чуя добре. Умълчавам се. Проверяваш там ли съм. 

Ало??

Както преди. 

Помня всяка секунда.

Да.

Да стига. Няма как да знаеш, че съм била винаги тук за теб, дори, когато това не би трябвало да има значение. 

Твърде си пораснал, за да вярваш все още в магията и съвсем малко не ти стига, за да знаеш, че чудесата на сърцето са много по-необясними.

I wanna get lost

Не знаеш, че вече обичаш, докато не се опиташ да обичаш някой друг и за него просто няма място. Когато всеки друг е натрапник и поглеждаш с погнуса ръката, с която се опитва да да докосне рамото ти за поздрав. Когато го поглеждаш ледено и  осъзнаваш, че го плашиш до смърт с безумното си поведение, се събуждаш. 

Може да ти е нужна година. Може би две. В които си мислиш, че си силна и си над нещата. Един ден те трясва по главата осъзнаването, че обичаш някого далеч, някой, който е почти непознат вече, когото си мислиш, че си оставилa в миналото. За когото ти си миналото.

Спираш да се питаш защо оставаш соло сред всичките си обвързани приятели. Защото там, вътре, вече си срещнала когото трябва. И трябва да направиш нещо, за да не избухнеш. Умираш от страх да го направиш  и умираш от страх да не направиш нищо. Нищо не губиш, толкова високо си пораснала над егото си, че искаш да се втурнеш и да признаеш всичко. Да се свлечеш мека и предадена в ръцете, които си спомняш толкова добре. И да загубиш себе си завинаги, стига само те да се заключат над теб сякаш никога не са те изпускали... 

задавам отговори

помня всички глупави неща, за които сме се карали

а те всичките бяха наистина адски глупави

помня всичките ни летни дни и изпити сайдери

и всичките смачкани самолетни билети - 

особено твоите

помня всички стаи, които са били наш дом 

в които създавахме спомени и рушахме стени

а после всичките тези самолети паднаха

и стените се сринаха

не върху нас, а помежду ни

и не ни превърнаха в трупове

а в спомени

не си спомням за теб по снимка,

а с усмивка

това, по дяволите, как се нарича?