помня не мои спомени. първата котка, която съм виждала, беше голяма и сива. помня и градове, в които не съм била.  а има ли носталгия по бъдещето? има, аз страдам носталгията по това, че няма да се случим. аз съм всички жени и ти си всички мъже и все пак нещо не стига. плетеница от думи, случки и дребни неща, които понякога изникват в сънищата, за да покълнат от почвата на подсъзнанието. всички онези места, които няма да видим заедно. а всички онези, които сме видяли - толкова магични ли са или съм ги украсила? ти тази магия можеш ли да я споделиш и аз дали ще мога. или слънцето ще изгрява наобратно и ще летим над арктическите кръгове без да има къде да кацнем, без пристанище, само мочурища и клони, в които да се заплитаме. без да се намерим след като глупаво сме се загубили и без да спрем да мислим за онова what if, което винаги е по-тъпо от съжалението от провала.

неделя сутринта

 

в неделя сутринта можете да преброите приятелите си. да отделите онези, които в петък вечер не намериха време за вас, в събота бяха заети със себе си и мероприятия, за които вие и грипът ви не сте подходящи. после пребройте онези, които проявиха грижа само защото искат да ви влязат в гащите.

ще разберете, че сте почти сами. хайде сега благодарете за това почти и никога не забравяйте хората зад него. това са те. останалото е риба тон от консерва.

 

 

 

Ctrl + F

Забелязали ли сте как жените след края на дълга връзка тип семейна изведнъж стават по-цветни, започват да носят токчета, изхвърлят си гардероба и сменяват цвета на косата?

Не е защото отчаяно търсят още промяна и не е защото отново са на пазара, а защото са  намерили някой друг преди  да  успеят намерят себе си първо. И са се изгубили в множественото число преди да си открият Аз-а.

Не че подкрепям старите моми, притежаващи над сто чифта обувки и две котки. Но разберете кои сте. Преди това няма как да намерите никого. И ще има тежки раздели след (полу)декади заедно. Това не знам как се лекува.

 

Носете си токчетата и червеното червило. Другото само ще дойде.

 

 

 

 

 

Drink me

 

Работата ме поглъща, но не в добрия смисъл. Стресът е двигател, който не може дълго да върти на бензинови изпарения. Чак днес си дадох сметка, че съм запуснала блога си някъде в края на декември. И не само него.

Светът на цифрите ми изяде буквичките. Надявам се скоро да намеря моя си път. Или  вратичка, през която да избягам от корпоративния свят.

Или поне стъкленичка с надпис "Drink me".