Априлското небе не спря да плаче за прегръдки. Може би май ще го обича повече...

girls just wanna have fun -
бяло вино в ранен следобед
и голяма чаша кафе в събота сутрин
с много скъп на сърцето приятел
почти никакви равносметки
освен - ТРУДНО ми е, ама м-н-о-г-о
но вярвам, че е временно
мога всичко, знам го, мога
само искам да има с кого

29.
бледочервени лалета
"хапвай годжи бери и всичко ще е 6"
толкова много любов

благодаря Ти.
за всичко, което имам
и за всичко, което си ми взел
за да ме научиш
да бъда

уча се още и бъркам
но  ме има
понякога не ти е нужно онова
dare for more
а просто да обикваш живота.

За поредна година шибаните кестени почти са цъфнали и за пореден път аз просто ще си го напиша в блога. Защото по това време на годината като опитам да разкажа на някого за кестените, или ме гледа като полезно изкопаемо, или ме е пратил да го духам - дейба и козата селска. Тя от какво друго да се вълнува освен от кестени и върби?
 А така ми се ще на някого да кажа "Обичам когато са цъфнали тъпите кестени" и без да му обяснявам каква е разликата между белите и розовите и на коя улица точно, а просто да му покажа как слънцето се муши сънено между листата им сутрин и той да ме разбере от раз. Ама истински, а не само да ми кима съгласително, само защото се надява да ме опъне в близка перспектива.

Майната му.

Почти съм като онази, която казала на свой познат "Чувствам се ужасно дебела и самотна" и той й казал "Не е вярно, покажи ми къде точно си дебела" и тя - супер pissed off от цялата работа - му отогворила "Сега да не поискаш да ти покажа и къде точно съм самотна?!".

Така. Почти са цъфнали. Шибаните кестени.

 Отново.

Стига. Гледай напред, той вече го прави  ми казват общите  приятели.

Някой ден ще разбереш, че за всяко нещо си има причина и понякога причината не е там, където ти се е искало.

А Той-просто-се-появява-за-да-ти-покаже-как-всички-други-са-били-просто-те е единствената надежда наистина да погледнеш плахо напред.

С любов, усмивка и мъничко тъга  те срещам.

И спомена за една буря, след която незатворените прозорци нямаха значение, защото докато песента на дъжда бавно отшумяваше по покрива, настана време за песента на щурците. Която всеки слуша сам.

Уморих се неволно да утвърждавам това, което силно искам да опровергая.

Вече знам какво направи миналото лято

Вече знам какво направи миналото лято. Поигра си на щастие и излезе от филма. А аз тези реплики уж вече ги бях чела, но не съм запомнила добре сценария и пак се представих посредствено. Не ставам дори за второстепенна актриса.

Преди теб са ме пускали в бездната, от която се излиза само когато успееш да полетиш нагоре. Когато те срещнах, бях на върха на скалата. С това, че си ме бутнал и ти, по-скоро ми направи усугата да изпитам силата на крилете си.

Не печели онзи, който страхливо се отдръпва с пълзене, когато усети загуба на почва под краката си.

Онова, което не те разбива в дъното, те научава да летиш.

Ще ме разпознаваш в чуждите парфюми, ще ме усещаш в топлината на чужди длани, ще търсиш искрата ми в други огньове и ще ме виждаш в ненарусивани картини, в заскрежените образи на зимните прозорци и в пясъка на лятото. Ще прелистваш пожълтели страници, по които съм оставила бегла следа.

Ще ме чакаш по срещите си с други, ще ме търсиш с поглед по старите места, ще се припознаваш в косите на другите, в роклите на непознати момичета, в песните, които не сме слушали заедно. Ще ме търсиш, когато ме няма, без да си разбрал, че си ме пуснал от високо и вместо да падна, аз съм разперила криле.

Ще ме търсиш, докато разбереш, че всъщност си търсил да видиш себе си в две влюбени очи.

2013

Не равносметка, а просто, за да не забравя:

Имах една прилична година. Не луда като 2012, но иначе просто чудесна.

Започнах я под зарята и сред дима от марихуана под London Eye, с лепкаво по пръстите от сайдер. Изобщо първите два месеца от годината преминаха под надслов Keep calm &... на  фона на британския флаг.

После малко се приземих. 

Пролетта беше светла, зелена и обнадеждаваща. 

Отбележих на картата Белград и Атина. Някъде там смених работата, което ме направи доста щастлива.

Краят на май и половината юни беше мъка и изпитание. С щастлив завършек и потвърждение, че мога да преместя планини на гърба си. 

Някъде през юни пак започнах да се усмихвам. Купих си колело. Прекарах много вечери по площадите. Почти не спах цяло лято. Обичах и протестирах.

Юли беше белязан с музика в душата и Истанбул.

Август и любимото синьо, Велека, лодки, Pino Grigio и една разнеженост, която преди не познавах. Имаше кой да ми липсва.

Септември първо беше соленоморски. За първи път бях на палатка, блъснахме се с лодка, лежах на плажа и гледах звездите и си мислех, че няма нищо по-хубаво от филия с лютеница на капака на колата. После стана малко по-есенно.

Животът се върна в нормалното русло. Лятото си отнесе част от магията и остана тихото желание да затворя в длани останалото и да го пазя с цената на всичко. 

Последните месеци на 2013 минаха малко мъчително, с постоянни deja vu-та и проявление на йо-йо ефекти. 

Малко преди това започнах да уча испански. Прочетох около 50 книги, за които преди все нямах време. Появиха ми се първите бели следи в перчема. Разочаровах се. Отказах се. После се върнах с надежда. Поглеждах назад и исках да върна лятото в душата си. Исках да върна в сърцето си вярата, която беше покълнала там незабелязано и подложена на недобро третиране - клюмна. 

Срещнах нови хора, преоткрих старите. Повече се харесвам. Разбрах, че можеш да вярваш в каквото си поискаш и никой не може да те спре. Но и че има хора, в които не можеш да повярваш просто защото не ти позволяват да ги докоснеш. Както и че има други, които те пускат при себе си лесно, без да го искаш, без да пресмятат и без да се пазят. Трудното е да  оцениш това навреме и да не ги нараниш на излизане.

Прекарах цели 6 дни у дома, където не бях оставала повече от 2 дни в последните 10 години. Свикнах да ставам сутрин и да тичам в кухнята при мама. Като се прибрах обратно в живота си това ми липсваше, но тази слабост бързо премина. Последните три дни на годината карах колело, за малко не отидох на Витоша, работих извънредно, пих чай с ром и много Блъди Мери.

До последния ден от декември нямах планове за посрещането на Новата, но някак не ми пукаше. После прекарах неочаквано чудесно с приятни хора. Изпратих последните секунди с бенгалски огън и топли приятелски прегръдки. И една малка болка, която ще запазя за себе си.

2013 беше хубава. 

От всичко по малко. Сега пак съм на кръстопът. Амбицията спечели. Не знам дали вземам най-доброто решение. Не мога да заспивам вечер от мисли.

2014? Иска ми се да пътувам много. Да имам къде с любов да се връщам. Да се науча да плувам, да шофирам и да давам повече шанс на себе си. Да се науча още да се отказвам от нещата, които ме правят нещастна. Да спра да се надявам за изгубени каузи. И да гледам напред с широка усмивка, както досега. Въпреки заформящите се мимически бръчици.

Точка 1. Да продължавам да бъда по своя си начин щастлива.