Заминах без да заспивам, за да не ми се налага да се сбогуваме дълго. Не мигнах, за да не дойде денят за тръгване, а вечерта продължи до 5, когато в сумрака на раждащото се напук "утре" подкарах колелото си към поредното приключение, в което нямаше как да дойдеш с мен.
После август почти неусетно се търкулна по нанадолнището, пълен с емоции и пясък. И теб те имаше тук-там. Повече глас и по-малко ръце, но те имаше повече от всеки друг. Някога.
Тръгнах с плахо пламъче, връщам се с факла.
И никога не съм била по-щастлива да се върна в живота си. Да изляза от вълните, за да се удавя в едно друго синьо, което е вода и лава. И трясък. И погалване.
Всичко може да е толкова просто, когато е истинско. Като най-откритото щастлива съм до теб, защото вече не ме е страх да се гмурна в дълбокото. Като осъзнаването, че понякога фалшивите неща ти се случват, за да можеш да разпознаеш след време онези, които си струват.
Липсвах дълго и щастливо като презокеанско плаване.
Липсвах дълго и щастливо като презокеанско плаване.