В стаята е легнала една удобна тишина, чува се само климатикът и сърцето ти. Легнала съм цялата в ямката над гърдите ти, свита на кравай пулсирам притихнала в топличкото и се размазвам.

Хубаво и клиширано е, че "заедно" е любимото ми място, но още по-хубаво е, че обичането ми се е скрило някъде около ключиците ти, по дължината на пръстите ми, които идеално лягат в твоите и по свивката на коленете ми, в която намират убежище твоите.

Уча се да прегръщам отново.

 

Cut

by Benoit Courti

Изрежи ме от сегашното ми битие и ме прилепи до гардероба в спалнята си, защото сама не мога да съм толкова смела, а искам. Страх ме е, че като режа краищата на себе си, ще отрежа нещо от сърцата на другите. А това понякога изобщо не е вярно.

 

Освен, че не умея да режа, друго още знам със сигурност. Умея да се порязвам до кокал и да го намирам чаровно-полезно за душевното си равновесие. Не я страдам съзнателно  тази фобия от острите предмети, тя винаги ме намира и се опитва да ме залепи към себе си, което е парадоксално. И смахнато. Не искам сиамстване.

 

Изрежи страховете ми, тези кисти, висящи в мислите, които дори не умея да пукна самостоятелно, защото не знам кого ще опръскам и дали отвътре ще изтече жлъч или кръв. Все тая. Болката си е пак там. Набъбнала като корема на кърлеж.

 

Изрежи ме от заблудите, че е хубаво да ми се случваш, защото знам, че не е. Изрежи от мен тази гъста наслада, която изпитвам, когато си наоколо. Или я изцеди с умелите си пръсти и си направи дайкири, опитай да го преглътнеш, трудно е.

Изрежи ме някак от живота си още сега, защото знам, че няма как да полепна по теб като никотин по мекото на пръстите. Накрая двама ще плачат.

 

Изрежи ме като нещо ненужно преди да съм се разрастнала като тумор, кой знае дали доброкачествен. Аз просто вече нямам воля да се отлепя и започвам да забравям да съм отрицание.

 

 

Diagnosis

- Имаш ли гадже?
-  Да.
- Сериозно ли е?
-  Не знам, колко да е сериозно... нямам идея.
- Ядосва ли те?
- Направо ме вбесява понякога.
- Значи е много сериозно.

#докторитевсичкознаят

15.01.2013

Щастлив човек съм, се оказва, и изведнъж така се чувствам.

Няма нужда нещо да премълчавам, не ме е страх да кажа всичко, да бъда недостатъчно подредена, да не съм перфектна, защото знам, че за правилните хора съм прекрасна точно такава. Важните хора са онези, които ме правят по-добра без да го изискват изрично. Онези, които го налагат, ме искат по-добра не за себе си, а за тях самите и когато ъпгрейдна достатъчно, просто си тръгвам, защото изпитвам тъгата на огънатия и нарязан върху пластмасова дъска пластилин, сплескан във формата на идеален кръг въпреки желанието си да бъде просто елипса.

Изтрих номера ти, изпрах те от дрехите си, заличиха се следите ти по кожата ми.

Пуснах си тази песен, направих си черно кафе и вдишах дълбоко истината. Повечето са задници по рождение и точно като задниците не се променят качествено, а варират само в размера.

Евтина честност след евтина химия, евтини извинения. Не ти отиват.

Мразя разпродажби на едро, магазини second hand и намаления на остаряли модели. Не ми отиват.

Мразя да запълвам на някого времето и празнините между лутанията. Не съм чакалня на гарата за закъснели пътници.

Мразя да мисля за някого във второ лице, единствено число и минало време, но сега с удоволствие си отбелязвам, че всичко се случи в минало несвършено, но безвъзвратно приключило време и лицето е първо и единствено - аз.

Ти...си задник.

Обичам те.

Двайсет дванайсет

 

-се оказа толкова вярно :)

Няма нужда да обобщавам годината в думи като прекрасна, интересна и динамична. Най-сетне беше просто моята година, пълна със сърдечни и самолетни полети, нови места, музика и широки усмивки.

 

Крещяхме на Rock in Rio в Лисабон, карахме колела по атлантическото крайбрежие, седяхме на ръба на Западния свят, хвърлихме монета в ди Треви, пролях сълза пред Пиета, пихме истинско лимончело, бяхме в парижкото пого на Green Day, повторихме синеморското вълшебство, после си откраднахме  малко испанско фестивално лято и за финал прелетях хиляди километри, за да  помахаме заедно за довиждане на 2012 от Острова.

 

Обръщам се назад и ми е трудно да не протегна ръка да се ощипя и пак да се уверя, че всичко е истинско и тези щастливо запечатани от блендата физиономии  са именно нашите.

 

Май за пръв път не ми трябва равносметка. Само благодарност за това, което имам и детско нетърпение да се втурна в новото.

 

И едно-единствено желание. Да стискам с обич ръката ти по още много непознати улици.