He's Hers

Той има нейна снимка на дисплея си. Не е натрапчиво или лигаво.  Ужасно мило се усмихват двамата от екрана на телефона му.

Пише за нея. И няма начин да не усетиш главната буква на местоимението. Цялата й прелест свети в очите му, извира от пръстите му, гърлено се смее на устните му.

Feed-а по стената му е основно оплетен с нейния. Като че ли ползва социалната мрежа, само за да има просто още една връзка с нея през деня. По снимките му няма десетки "лайкове" от пълчища други жени, нито по стената му има двусмислени коментари от същите. А е по-красив от много други.

Изглежда някак обрано и приятно отдаден само на нея. Онлайн. И оффлайн също. Пак повтарям - не показно и толкова ненатрапчиво, че е невероятно. Размечтаващо.

Кара ме да искам. И да вярвам. Че когато срещнеш точния човек, светът наистина се сдобива с достоен център.

На който сам ти избираш да придаваш тежест.

Call 911

Супер сме го закъсали с  комуникацията. Всички пишем в блогове, имаме поне 2-3 акаунта в социалните мрежи, в youtube, в pinterest и всички други места, където се опитваме да си нарисуваме света такъв, какъвто ни се иска да бъде. Или да беше. 

Правим си самоснимачки в огледалото, мастурбираме и търсим смисъла на живота единствено у себе си. 

А е имало времена, когато думите са прелитали над океани, за да достигнат до някого. Когато е нямало емотикони. И когато единственият шанс да кажеш на някого, че го обичаш, е било да го кажеш наистина, да го превърнеш в шепот, притиснат в дланите, а не в нули и единици, пренесени от интернет или мобилния ти доставчик.

Колкото по-модерна техника имаме, толкова по-малко се чуваме.

Понякога просто искаш да кажеш "Ела, липсваш ми". Но звукът се губи някъде по мрежата.

В живота ни има повече жици и кабели, отколкото връзки.

No connection to this soul.

Ще предадем на сърцето за Вашето обаждане.

След сигнала  оставете съобщение.

А вечер пръстите ми са толкова студени...

Lust

Желанието

Да те усещам е като бързо делящ се клетъчен организъм

Движи се от

Жажда, която

не се утолява с прегръдки и преплетени пръсти

Глад, който

изстъргва отвътре

Засища се с бурно, необуздано сливане

На телата в абсолютно първичен, грубиянски танц.

Храни се богато с топъл тласък в мека влажност

И расте неудържимо.

Runner

Чувствах се изненадващо уютно в кожата си през дъждовните дни. Не ми липсва слънцето. Всичко ми е някак наопаки.

Мислех за теб, чувах гласа ти, смеха ти в слушалката, през която шумът от твоя свят нахлуваше в тихото ми същетвуване, затворено между два полета на нискотарифни компании.

После нещо се случи. Защото винаги нещо се случва. Събуждаш се или просто изтрезняваш. И толкова.

За разлика от махмурлука, тихата тъга не минава бързо с чаша вода и алказелцер, нито си отива със сутрешната аларма като спомените от лошия сън.

Тихо ми е. Напук на шумната разпищолена пролет отвъд прозорците.

Говоря си на два гласа, шимпанзето и човекът изненадващо добре се спогаждат, защото като никога са на едно мнение. Ако продължаваме така, после ще плачеш.

Едно парченце от пъзел ме удари изневиделица. Картинката ми беше ясна предварително, но когато я видях в нейната цялост, нещо ме прободе. Понякога е по-добре да  останеш с догадките по отношение на някои истини, които после бодливо се навират всеки ден в очите ти.

Мразя факта, че имам безпогрешна интуиция.

В миналото на почти всеки мъж има по една фалшива блондинка. И толкова.

Мразя фактите. И всички "по принцип", зад които крием лоши навици.

Бях казала преди време, че във връзките е като в градския транспорт - трябва търпеливо да изчакаш другия да слезе, ако искаш да се качиш и да заемеш неговото място. При не-връзките, както наричам отворения тип,  срещите трябва да са като посещенията в реномиран зъболекарски кабинет - само след предварителна уговорка. Иначе после има обидени.

Когато душата ми е отново пред разпадане, тренирам тялото с бягане. В сумрака на ранното утро, по пустия булевард и по алеите на зеления парк. Самотен бегач на къси разстояния с чести почивки.

Толкова съм банална.

Но пък сякаш всеки квадратен метър  е мой и го покорявам с тичане.

После съм потна, задъхана и жива. Почти следоргазмено.

Липсва само учестеното ти дишане. Обичам да викаш. Защото не осъзнаваш какви ги говориш в онези моменти.

Сега ми е тихо. И толкова.

I Like

[12:57:29 AM] Н.: току-що, докато си миех зъбите (надявам се, нямаш против, че си мислех за теб, докато си миех зъбите), осъзнах защо ми е приятно да съм около теб. голямо прозрение ми дойде.

Тук като типичен крив интроверт отивам да си ги доизмия, след като съм написала онова, което не искам да кажа. 

А прозрението е твърде банално. Харесва ми да съм с теб, защото мога да бъда себе си, колкото и убедено да твърдиш понякога, че разпознаваш разни роли в поведението ми. Нямаш идея колко съм себе си. До там, че типично по моя си начин никога не бих ти казала колко те харесвам. Защото леко егоистично обичам да се наслаждавам на чувството да осъзнавам силата на емоцията, докато я докарам до кулминация. 

Харесва ми да пазарувам с теб в магазина, защото всеки слага в кошницата онова, което знае, че е любимо на другия. 

Харесва ми да не изпускаш ръката ми от своята нищо, че не сме "гаджета". 

Харесва ми да ти смъквам панталоните,  когато вървим по улицата и ме молиш да ти ги вдигна, защото ръцете ти са заети, а коланът ти, както винаги - липсва.

Харесва ми, че когато искаш прегръдка просто разтваряш ръце и те ме притеглят тихо и безсловесно, но нетърпящи възражение. 

Харесва ми това, което съм, когато си наоколо.

Тhe sixth planet from the Sun

Когато сутрин  в просъница чуваш мокрото булевардно бръмчене под прозорците си, още преди да погледнеш, вече знаеш, че ще е един от онези дни. Има нещо много специфично в звука от автомобилни гуми по мокър асфалт. И все пак поглеждаш през щората. Сняг, дъжд или каквото и да е там, нещо мокро, което те кара автоматично да направиш крачка назад и да се бухнеш отново в завивките, за да потърсиш още малко топлинка и убежище в тях. Два часа по-късно се събуждаш с онова усещане за тежест, когато си "преспал", защото организмът ти е свикнал вече на не повече от 6 часа сън и се съпротивлява, карайки гърба да те боли от осемчасовото излежаване. Автоматично ровиш в хладилника и правиш закуска от всичко, което намериш. А то не е много, защото дни наред подминаваш супера. Просто забравяш да пазаруваш. Кафе обаче винаги има. И кафява захар. Две ябълки стоят в очакване на плота и цял ден се сещаш за секунда да нахапеш едната, но веднага забравяш и в крайна сметка така и не го правиш. Вчера изми прозорците, а сега гледаш влагата, която се стича по тях и ги зацапва. Най-обичаш да ти се из*ерат на метенкото. Добре, че захвърли препарата на шкафа, уж за да го прибереш по-късно.

Отваряш лаптопа. Неговият "прозорец" е сух, но запрашен. И пак си натрупала много файлове върху него. Типично по женски. Разчистваш, сортираш. Повечето са снимки. Слагаш ги в някакви папки, за да са лесни за намиране и после никога не успяваш да ги откриеш сред стотиците мегабайти.

Плейлиста с любимите от youtube не е и наполовина изслушан. Но пък те подсеща за парчета, които си забравил, че обичаш. Приятно е да те върнат към нещо, което си обичал, да си дадеш сметка, че още го обичаш и същевременно да можеш да му се усмихнеш без усмивката да е леко накриво.

Търкаш плочките в банята. Мръсотията винаги се нагнетява във фугите. И повечето хора като пода на банята ти, имат твърде много фуги стане ли дума за почистване на всичко загнездено. И петната винаги остават да личат. Псхотестовете те определят като INFJ  с натъртване на F. Мразиш унифицираните определения, но това, което прочиташ за профила си, е твърде точно.

Мислиш си, че в отношенията с другия имаш две опции - той да иска да се грижи за теб или да не изпитва потребност да го прави. В първия вариант имаш нови две опции - за него са се грижили и у него е възпитано чувството за отговорност да прави същото или - за него никой не го е правил и той иска да се научи да го прави за теб. И в двете ситуации би било чудесно да му позволиш да го прави. Или да се научи да го прави. Ако за момент само забравиш страха си да свикнеш с нещо, което лесно можеш да изгубиш точно когато си се отпуснал да бъдеш... обичан.

Мисля, че ще започна да вярвам в съществуването на Сатурновите дупки.