Runner

Чувствах се изненадващо уютно в кожата си през дъждовните дни. Не ми липсва слънцето. Всичко ми е някак наопаки.

Мислех за теб, чувах гласа ти, смеха ти в слушалката, през която шумът от твоя свят нахлуваше в тихото ми същетвуване, затворено между два полета на нискотарифни компании.

После нещо се случи. Защото винаги нещо се случва. Събуждаш се или просто изтрезняваш. И толкова.

За разлика от махмурлука, тихата тъга не минава бързо с чаша вода и алказелцер, нито си отива със сутрешната аларма като спомените от лошия сън.

Тихо ми е. Напук на шумната разпищолена пролет отвъд прозорците.

Говоря си на два гласа, шимпанзето и човекът изненадващо добре се спогаждат, защото като никога са на едно мнение. Ако продължаваме така, после ще плачеш.

Едно парченце от пъзел ме удари изневиделица. Картинката ми беше ясна предварително, но когато я видях в нейната цялост, нещо ме прободе. Понякога е по-добре да  останеш с догадките по отношение на някои истини, които после бодливо се навират всеки ден в очите ти.

Мразя факта, че имам безпогрешна интуиция.

В миналото на почти всеки мъж има по една фалшива блондинка. И толкова.

Мразя фактите. И всички "по принцип", зад които крием лоши навици.

Бях казала преди време, че във връзките е като в градския транспорт - трябва търпеливо да изчакаш другия да слезе, ако искаш да се качиш и да заемеш неговото място. При не-връзките, както наричам отворения тип,  срещите трябва да са като посещенията в реномиран зъболекарски кабинет - само след предварителна уговорка. Иначе после има обидени.

Когато душата ми е отново пред разпадане, тренирам тялото с бягане. В сумрака на ранното утро, по пустия булевард и по алеите на зеления парк. Самотен бегач на къси разстояния с чести почивки.

Толкова съм банална.

Но пък сякаш всеки квадратен метър  е мой и го покорявам с тичане.

После съм потна, задъхана и жива. Почти следоргазмено.

Липсва само учестеното ти дишане. Обичам да викаш. Защото не осъзнаваш какви ги говориш в онези моменти.

Сега ми е тихо. И толкова.