Хората търсят много в думите ми, хората намират дори несъществуващи неща и герои в тях и това ме наранява, особено, когато са хора, за които отдавна пазя и използвам само най-хубавите си думи...
Понякога си спомням как In Brief влезе в сериозна употреба във време, когато имах нужда от отдушник. После започнах да имам и читатели. Които не знаеха нищо за мен, просто ме четяха. После имаше и хора, които малко ме познаваха, но използваха платформата му, за да се опитват да ме огорчат. После започнаха да го четат много хора, които са си мислели, че ме познават, докато не са ме прочели на страниците му.
След това започнах аз да се запознавам с хора, които ме четат. Намериха го и хора, които не бих искала да знаят за него. Спрях да пиша за тях, а те спряха да четат. Егоцентрици. Един-единствен човек спря да чете, когато разбра от половин дума, че понякога пиша за него. Още нямам обяснение.
Това си мисля тези дни. Искам да пиша. Защото ми се пише много. Но е много натоварващо да се притеснявам кое от кого дали и как ще се приеме.
Едно време In Brief ме спаси, сега ме наранява все по-често. Но имам потребност да пиша. Истини, фикции, пътеписи, мечти и всякакви глупости. Обмислям дали да си направя нов блог, където да пиша анонимно, защото този вече не може да се използва по предназначение. Не че не мога да трупам купища файлове непубликувани. Просто не е същото.
Едно време In Brief ме спаси, сега ме наранява все по-често. Но имам потребност да пиша. Истини, фикции, пътеписи, мечти и всякакви глупости. Обмислям дали да си направя нов блог, където да пиша анонимно, защото този вече не може да се използва по предназначение. Не че не мога да трупам купища файлове непубликувани. Просто не е същото.
Блогването е начин на живот, от който трудно се отказваш. Воденето на блог като моя не значи липса на пълнокръвна комуникация с другите. Блогът е моят партньор в дискусиите ми със себе си. Звучи клиширано, звучи като съдържание на страницата "About this blog", каквато аз нямам. Но не мисля, че това има значение.
Блогът е моята книга, картина, музика, любовник и приятел. Блогът е онова малко столче, което ти помага да достигнеш с пръстчета шкафа с бурканчето Nutella, когато не ти достигат сантиметри.
Създаването на блог е онзи първи скок с бънджи, при който си даваш сметка, че никога не си осъзнавал какво е истински адреналин. Блогът е онзи морски повей, който развява мечтателно косите ти в очакване на лятото. Блогът е карамеленият цвят, който липсва на кожата ти през зимата. Той е бялата лодка в реката на ежедневието ти. Той е едно малко емоционално островче в необятната мрежа, където можеш да се загубиш или да намериш начин да изучиш себе си чрез собствените си думи.
Блогът е моята книга, картина, музика, любовник и приятел. Блогът е онова малко столче, което ти помага да достигнеш с пръстчета шкафа с бурканчето Nutella, когато не ти достигат сантиметри.
Създаването на блог е онзи първи скок с бънджи, при който си даваш сметка, че никога не си осъзнавал какво е истински адреналин. Блогът е онзи морски повей, който развява мечтателно косите ти в очакване на лятото. Блогът е карамеленият цвят, който липсва на кожата ти през зимата. Той е бялата лодка в реката на ежедневието ти. Той е едно малко емоционално островче в необятната мрежа, където можеш да се загубиш или да намериш начин да изучиш себе си чрез собствените си думи.
... Сигурно просто преживявам кризата на четвъртата година от връзката си с него.
15 comments:
Много мило! :)
Аз не те познавам и те чета отскоро.Не искам да те познавам повече от това,което виждам в думите ти.Харесват ми мислите,което намирам за себе си в тях.
Та с една дума - не ни лишавай от писането.
Благодаря.
Явно Наде, на четвъртата година ни навява лудото :))))))
И аз тия дни, малко преди четвъртата годинка си мислех, не ми ли изтече мандата, че ми се прииска да попитам що чина аз всъщност.
Ама те нацелувам :)
Наде, това е твоят блог-дневник и затова продължавай да си пишеш, за каквото ти боде или те радва, без да ти пука кой какво и как приемал (колкото и клиширано да е). На когото не му харесва, да не чете.
Ако си направиш нов блог, в който да се чувстваш комфортно като абсолютно непозната, запази го твърдо такъв. Не съм сигурна обаче, че ще успееш напълно да се скриеш зад думите и няма да бъдеш разкрита. И няма ли да се разпилееш много? Или да ти липсва контактът с точно определени хора, които държиш да те прочетат и да поговориш с тях? Всеки има такива.
Хм. Не знам колко бих могла да се скрия, освен ако не се постарая много :)
Знам, че има хора, които ме четат, защото намират по нещо за/от себе си и това е адски мило, усмихва ме.
Светле, то с моя сме пред прага на петата по принцип. Сериозно "ходим" от 3, а съм чувала, че третата е фатална :)
Бъди себе си и не се съобразявай с другите. Ти не пишеш нещо заради някой, с цел той да го прочете, а защото така го усещаш, така го искаш, така го чувстваш. Не позволявай другите да ти отнемат и разрушат нещо напълно твое. Щом има сърдити и недоволни от твоите писания, това си е техен проблем с тях самите, а не с теб. Не ни лишавай от красивото си присъствие :о)
Надинке прекрасна, винаги ми е приятно да надниквам в нещата, които вадиш от куфара. Възхищавам се на умението ти по неподражаем начин, с чувство и чувственост да обличаш размисли и да укротяваш емоции.
Не е нужна анонимност, не е от значение кой или как възприема написаното - то е част от теб, от интересните дълбини на личност, която се радвам, че познавам в твое лице.
Прегръдки и до brief-стване! :*
Преживей го, но Аз искам да те чета!!!Май дори настоявам :)
И знаеш ли , тези които те четем ще те познаем дори и да се "скриеш". Пиши , хубаво ни е да те четем.Моля!♥
Каке, аз само не разбрах чии зъби трябва да избия и чии ръце да счупя. *примиг, примиг* ^^ :*
Няма скриване :)
Първо, че стилът ти се познава от много хора вече и един да те докопа, пак ще тръгне приказката, и второ... ами активните български блогове са под 500, блогърите са под 300 може би. И постоянно някой решава да изследва новите. И... абе да кажем, че и аз имам неприятни познати в блог-пространството и че изобщо не съм се старала да ги преследвам, пък им знам всичките втори и трети блогове и псевдоними. Ми... няма скриване :)
И обещавам да не успееш да се скриеш от мен :)
За писането знам само едно- в момента, в който започнеш да се съобразяваш с тези, които те четат/ нападат/ отричат или каквото и да било там, си свършен като творец. От това няма никакъв смисъл. Без значение е кой те харесва или не. Не трябва да пишеш / или не пишеш/ заради другите. Правиш го за себе си, защото, за себе си, имаш нужда от това. Недей да спираш, защото тогава трябва да тръгнеш срещу себе си. И в един момент ще се скършиш, ако поемеш по този път.
Когато се пише в Интернет е трудно понякога да свикнеш с липсата на анонимност, но пък- кво ти пука? Ти си искрена пред себе си, това е единствено важното. И следваш повика на Душата си, което пък е още по- важното.
Всичко друго е в категория " Маловажни". Не се впечатлявай толкова от другите и не позволявай да определят постъпките ти. Само ти имаш патент над тях :)
И да се опиташ да се скриеш, ще те разконспирираме! ;)
Омния го каза по-горе - в момента, в който почнеш да се съобразяваш с нещо вън от теб - губиш желанието за творчество. Поне аз така го чувствам.
Пък днес си лоша и говориш за шоколади и карамели, но ще ти простя. :)))
Чета те, харесвам те, дори започвам да се пристрастявам ;)
Може би всеки, който пише е преживял подобни моменти... Но!
Не се давай на никой, който иска да ти причини по-малко, отколкото си готова да му позволиш.
:) В един момент ми стана непоносимо да чета за любов, затова изчезна при мен. Сега влизам от времена време. Продължавай да пишеш. :)
Post a Comment