Off the Walls

Той често ме дразни и дори ме вбесява. Понякога ми звъни по телефона, за да ми каже нещо, с което знае, че ще ме ядоса.

Обаче това ядосване е някак странно.

Като щипка ванилия в крема.

Афродизиачно.

Той не чете книгите, които му подарявам, аз гледам филмите ни без него.

Не харесвам музиката му, нито той моята, но когато сме заедно, слушаме онази група, която  всеки път звучи адски различно, когато е споделена.

И вместо да е просто и ненатоварващо, сякаш хвърчат искри понякога. 

Нарушена комуникация казва той.

Страх от прокрадващи се  определения и зависимости - помислям си аз.

Той рядко ме гледа, когато ми говори, а аз мразя да гледам гърба му, когато му разказвам и често имам желание заради това да го зашлевя. Или целуна. Вместо това го захапвам.

Когато е тук, мога да се чувствам себе си, определено освободена и неопределено безметежна.

Той обаче смята, че това е маска. Или роля.

Аз искам да го оставя да прави, каквото поиска. Спокойно ми е така. През цялото време. Освен когато искам да се вплета в тялото му и да се изгубя.

Тогава бушувам.

Това сигурно звучи като любов, но не е. Няколко идеи по-красиво се случва.

Защото липсват дефиниции.

Не съм

Не съм от момичетата, които носят плюшена играчка на ключодържателя си. Нито пък верижка със сърчице на телефона. 

Не казвам на никого мило, зайче, злато, защото личностите си имат имена, а плюшките и животинките са до определена възраст, след която наличието им крещи за някои  липси в живота ти. 

Нямам нито един пръстен откакто след като ми подариха един, изгубих важен човек, а след това изгубих пръстен малко преди да изгубя себе си в заблудата, че откривам нещо ново.

Имам  чифт красиви обици, подарък от една страхотна жена, и... само едно продупчено ухо. Но затова  пък - два пъти. 

Имам камъчета Сваровски на слушалките, с които слушам музика. Един човек ги беше видял и решил, че трябва да ги нося.

Имам айпод, един Коледен подарък, който трябваше да покаже обич. Такава цена му давам. Висока.

Понякога нося парфюм. Когато не искам да оставя след себе си диря. Много жени ще го носят след мен и ще свикнеш.

Понякога просто не мога да спя и седя с лаптопа в скута. 

Защото няма кой да положи глава там, за да намери работа на пръстите ми и вместо да се вплитат в кичури, те танцуват по клавиши. 

Оставят бележки към моето бъдещо Аз, което по това време на нощта ще бъде заето да прегръща...

13.12.11.

 Преди точно две години исках да се разделя с всичко старо и да гледам светлото бъдеще в очите. Подстригах всички фалшивости, но само от себе си. След като то ме лъжеше безогледно, търсих методи за оцеляване.

Преди година обърнах гърба си за втори път, този път исках да гледам настоящето с очакване то да изсветлее. Не бях достатъчно отчаяна, за да посегна на косата си. Просто си купих червило.

Днес е светло. Въпреки мъглата. След 30 минути ще разбера дали ще напукам от ужас огледалото. И не, не съм отчаяна. Не режа.

Искам промяна, видима за очите ми, за да повярвам, че пътят към другата промяна е открит.

Той иска да ми казва добро утро, да ми прави спагети, да гледаме филми и да ни боцкат после обелки от фъстъци под завивките. Иска да ме вижда сутрин рошава, да мрънка, че е спал от по-неудобната страна на леглото, да изпие с мeн половин литър  капучино в Costa, нищо, че е любител на чистите кафета...

А аз... седя срещу него и не знам какво да кажа.

Когато доброто момче попадне на опустошено момиче, няма значение дали тя е добра или лоша. За него ще изиграе гадната кучка.

Която днес боядиса косата си.

12.12

Седя срещу него. Разказвам му набързо защо сега съм такава. Давам си сметка, че фактите, които ме превърнаха в друг човек, могат да се поберат в две-три изречения. Когато обяснявам защо искам и ми харесва да съм сама, се улавям, че звуча самонадеяно, егоистично и се чувствам като на диванчето на психиатъра.

Той ме гледа меко и разбиращо. Умее да спазва онази тънка граница между разбирането и съжалението.

Да се чудиш как симулира тази  житейска мъдрост, струяща от погледа му. Някак не се връзва с физическата му възраст.

Казва, че било просто - вярвал, че състоянието ми е временно. Сигурен е, че ще мога пак да вярвам. Защото зависи изцяло от мен да си дам шанс.

Трябва да простя на този човек, казвам. За да намеря нужния мир със себе си.

Не можеш да простиш непростимото. Отсича той. Трябва да го приемеш и да продължиш.

Упорито си отстоявам моята теза на тема "Мъжете (не) са".

Изслушва ме. Цялата ми тирада, която дори в собствените ми уши звучи твърде болезнено. Чак намразил, каза, човека, който ми е причинил толкова много.

Току-що получих смс. Днес се роди едно момченце, което упорито се пребори за живота си, за правото си на първата истинска глътка въздух. 

Вече не помня какво точно исках да кажа с горните драсканици.

Мога само да се усмихвам. После се просълзявам.

Владислав! 

Един 49 сантиметров мъж, който току-що ме накара да примирам от щастие без дори да знае.

Illuminati

Вечер, сняг, декември. Без мъгли. Небето е светло, въздухът - отрезвяващ. Плуват облаци, плуват или се надбягват. Странна гледка. Приличат на вълните, които се разбиваха в скалите край Варна.

Искам да ги покажа на някого, да посоча към тях със замръзнала ръка.

Просто ги запечатвам върху матрицата.

Планирам да си купя по-голям фотоапарат, имам нужда да споделям с някого, който може да обхване широкоъгълно гледките през душата ми без непохватно да ги размаже.

Водата в бойлера е изстинала почти колкото сърцето ми, но някак за него няма копче On/Off. И чакам. Запролетяване.

Вече не сме студенти. Някак изгубихме второто т. Но честит празник.

Хората мечтаят да се оженят, да остареят заедно и да носят ченета. За всеки по чифт. Аз не съм толкова смела. 

Номер 1 иска да ми покаже какво е научил от книгите за порастнали.

 Номер 2 иска да ми докаже, че не всички мъже са идиоти.

 Мога ли да взема и двете дини под крехките си мишници или да се откажа, но от коя...

Номер 3 не знае какво иска вече доста време. Иска мен, но не само. Значи - кота нула. Силно невъзможно е да промениш у себе си онова, което отказваш да приемеш. Нямам какво да дам повече тук.

Цаката била в това да осъзная аз какво искам. Трудно е. Но поне вече знам какво не искам  (по)вече.

Лъжи и празни приказки е раздавал и Добрият Старец, когато е бил Лош Младеж и е носел змии в чувала.

 Трябва ли да стана стара баба, за да го изчакам?...