Back to Romanticism

В моменти, когато мисля, че всичко е илюзия и някои чувства и мисли съществуват само в моята глава, прочитам нещо такова:

I really like a girl, we know each other quite well but I don't know how to say that I love her, whenever she goes home or walks away I feel an empty pit in my stomach and  I can’t do anything about it.

Прочитам го под някаква лигаво-романтична песен в youtube. А той очевидно е на не повече от 14. Вероятно. Със странен никнейм. И сигурно никога няма да има представа каква усмивка  предизвика. Защото пише, че не знае как да й каже... а в точно това несигурно изречение го прави по най-милия начин. Нещо, което още не е научил - че нещата се казват такива, каквито ги чувстваш и нищо повече или по-малко. Нещо, което за съжаление, някой ден ще научи - казването на нещата такива, каквито са, те прави често нещастен.

Прочитам го пак. Далеч съм от тази крехка възраст, но се размечтавам. Не, не. Знам какво е да ти е свито и празно, когато някой си тръгва.

Размечтавам се за някой, на когото ще му е също така празно без мен, че да тича без чадър по нощните есенни улици, за да почука на вратата ми по никое време...

Да. Твърде рано ми е за емоционален downshifting.

Same date, another year

Толкова ясно помня онази сутрин на 25-ти, когато... 

Сутрин, в която се събудих, за да се разделя твърде болезнено с една и да сдобия с друга илюзия. 

Без дори да осъзнавам, че дупката вече е зейнала. Чакаща.

Беше твърде слънчева тази сутрин. И твърде влюбено те бях прегръщала през нощта, за да не се разбия на милиард нещастни молекули от жалката истина, че ти бях вярвала безрезервно и ... напразно.

Любовта тихо се обу и излезе. Не тръшна вратата.
На нейно място се нанесоха болката и разочарованието и някак нелогично в тясната ни квартира зейнаха стометрови пропасти.

Лъжата винаги има финалната реплика.

Намразих те за онова, което ми причини, докато те обичах.

Всичко е толкова мъртво.

Само болката е така остра, все едно е било вчера. 

Как да се освободя?

Времето не лекува. Отчаяйващо е да го осъзнаеш.

Колко километра дистанция ми трябва, за да забравя?

Ще ги измина.

Но ме е страх, че няма да й избягам. А любовта не помни стари адреси...

Railways

За мен красивите раздели са винаги свързани с влакове. Прегръдки по пероните. Докосване на дланите на качване.

Имам и някакъв фетиш към релсите.

Обичам да ги пресичам, да вървя успоредно на тях, между тях. Да ги прескачам и страхливо да поглеждам идва ли влакът. Снимам ги понякога по залез.

Сигурно ми харесва идеята, че макар и идеално успоредни, някъде в далечината пред очите ми те се прегръщат. Поне визуално.

Рядко съм пътувала с влакове. И не съм се разделяла с целувки по гарите.

Колко старомодно.

Като идеята за красивата голяма любов...

Good Boys Play Basketball

photo: j. toohey

Седеше срещу мен и ме гледаше с по детски неприкрит интерес. Сладко.

Заговори ме с "Играеш ли баскет" и последва поглед свенливо впит в ръцете му, държащи топката.

Не, не играя баскет. Откакто пораснах.

Играя си на любов, на живот и на истини.

За миг ми се прииска да съм на не повече от 14. Да извадя душата си от химическото и да срещна младежа с бялата душа и високите кецове Найки, хукнал след баскетболната си топка.

The Call

Тъкмо когато от чакане бях забравила да се надявам, той се обади.

Разтревожено погледнах часовника си няколко часа по-късно.

Беше спрял точно в онази минута.

Дали щеше да продължи безсмислено да отмеря времето, ако се бях сетила да вдигна...

Under My Skin

 

Вече ми е толкова трудно да си спомня кога за последно си бил на кожа-под-пръстите-ми разстояние, че ми се плаче.

А днес намирам касовата бележка от нещо, което купихме тогава заедно. С дата и час.

Крещящи от кога не съм била безтегловна.