Longing for the Sun

Все по-малка цифрата в скобите до всеки месец в блог архива означава, че просто съм щастлива. Понякога поглеждам и си давам сметка, че така е хубаво.
Блогът ти е ужасно депресарски, каза един приятел. И отказа да ме чете (повече). Как да му обясня, че когато съм щастлива, пръстите ми са заети да рисуват слънчогледи в душата ми и не искат да пишат?
Мога да обясня липсата на позитивни писания. Страхувам се да очертавам щастливите мигове, за да не изчезнат.
Не обичам дните, в които бълвам текстове.

Твърде голяма ретроспекция. Всички тези неща - аз ли съм написала? И наистина ли оцелях след всички душевни инфаркти без лявата ми част да остане парализирана? Явно.

Това, което прочетох, че съм твърдяла и отричала понякога... не е валидно. Оказва се, че аз все още/отново вярвам. И сигурно греша. Ще се окажа от онези глупаци, които не се учат от грешките, а ги повтарят в търсене на опровержение на черногледството си.

Искам още дни, в които единствено банският е подходящ тоалет и премреженият поглед - най-адекватен аксесоар, подхождащ на боси ходила и солени коси. Искам още чакани, но  проспани изгреви и дълги залези на скалите.

С последния ден на август сякаш някой си отива от живота ми, струни се късат с писък, а аз се чувствам изгубена.

Трябва да успея да се зарадвам на есента. И ще значи, че съм излекувана. И ще живея.

Просто трябва, трябва  да си взема следващото лято.