Малко след като се случи тази катастрофа в живота ми си дадох сметка колко е вярно, че онова, което не ме уби, в последствие ме направи по-силна. И малко по-безчувствена. Но не към всичко. И не прекалено. Точно както щипката индийско орехче подслажда невинно сладкиша, но интравенозно трови кръвта.
Онова, което си мислех, че ме отличава преди десетина години явно не е бил само фактът, че моите връстнички използваха огледалото, за да оглеждат подробно външните си полови белези, а аз го ползвах да се взирам в момичето отсреща, мъчейки се да разбера коя е тя, коя съм аз и какво искам да направя със себе си, за да обичам онова, което това огледало отразява.
Всичките ми мисли, поднесени доброволно пред малко познати и много непознати, разбира се, са толкова мои, че повече нямаше как да ги задържам. Обаче често се връщам назад и чета, и чета жадно и всяка частица у мен ги приема твърде въодушевено, понякога твърде радушно, но все като размисли на непозната в огледалото, до която все не успявам да се доближа достатъчно вече толкова много години.
Всичките думи, които съм изрекла, твърде често са се блъскали в една стена с твоето име, която остана непоклатима под ударите на времето. Браво за стабилността. И все пак - твърдата повърхност не попи и буква от казаното, за сметка на това ми върна обратно като ехо всичките звуци така че далеч не мога да ги смятам пропиляно-изгубени. Противно на физичните закони, всичкото желание да ти покажа Път не се върна, а уж чувствата били реципрочни и някъде казваха, че получаваш отношението, което ти самият даваш.
Отдавна не знам коя е тя, която ми маха от огледалото. Интересно за някои ще е да разкажа, че така и не си купих голямо огледало, в което да се оглеждам на излизане, но пък имам малко увеличелно огледалце, което използвам като вход към прозорците на моята душа. Това малко стъкълце е взело твърде много от светлината на взора ми. Понякога го принуждавам да погледа и влагата, която избива по ресниците наесен.
Трябва да има равновесие.
Ако изпиеш от мен дъхавата течност, ще стигнеш и до утайката.
Тя мълчаливо прозира на дъното, но понякога всички вие сте слепи за нея.
И ме обичате заради светлите пластове на повърхността.
Затова я показвам тук, утайката.
Да няма разочаровани.
6 comments:
Година след като се случи това в живота ми, се чувствам повече безчуствена. Силна не знам, но безчувствена - да. И все чакам да ми отговорят реципрочно на отношението, което давам.
А, огледалото ве по-често не го поглеждам.
Мъжете са от Марс, жените от Венера...Това не е клише, а истина...
Ако тук ни черпиш с утайката, то тогава каймакът би трябвало да е някакъв еликсир. :)
"...а уж чувствата били реципрочни и някъде казваха, че получаваш отношението, което ти самият даваш." Ами уж така беше. Пък ако не - започваш да връщаш чувствата, които получаваш. Стани и ти стена. Нека нечии думи и чувства се разбиват в теб, за да може когато се появи точният човек и изрича правилните обещания, да разгради всяка частица от теб и чак тогава да поддадеш. Така би било истинско :)
!
Равновесието трябва да го намерим всеки за себе си, не може да ни дойде от някъде. Както при карането на колело. А за утайката-ти поне успяваш да я покажеш, за разлика от мен и много други.
Post a Comment