Още помня как тичах, бързах сред тълпите, мачках ежедневието и убивах души, за да се срещам с теб. Помня и онази луда сладост, която ме заливаше да те виждам как стоиш на ъгъла за срещи. И адреналинът, който отскачаше силно от очакването да те видя, да се скрием и да потънем в нашите си разговори. И лятното жарко слънце помня, което заради нас стоеше до късно високо, високо в небето, защото спускането на мрака означаваше два автобуса в различни посоки и длани, стиснати една в друга до последно на някоя спирка.
Запечатани са в душата ми и онези тихи, но душеразкъсващи моменти, когато се разтапяш в ръцете ми, с чаша сангрия в ръка, притихнал и някак малък. Копнеещ милувки.
И усмивката, с която ме търсиш в тълпата насред час-пика. Защото винаги се срещахме тогава. Толкова по-лесно е да се скриеш и вървиш бавно, когато всички бързат нанякъде. Дори не те забелязват.
И зеленината в дует с дрехата ти, омекотила допира на телата в жадно нетърпение да се докоснат. Онези пламтящи армагедони в очите на двама ни. Онази задъхана нетърпимост към часовете невиждане.
И още стотици дребни детайли, които извикват усмивка в левия ъгъл на устните ми. И последна надежда - пак да се случи...Някога.
И тихото осъзнаване, че щом си спомням всички тези неща с онази усмивка...значи вече са безвъзвратно отминали.
И дори някога да (ми) се случат отново...Няма да са същите две двойки длани, които някога събираха жълъди...
8 comments:
Мдаам. Никога нищо не е същото. Обаче! Може и да е по-хубаво. С цвят на аметист, да речем:))
Надявам се да е така :)
Отново съм на седемнайсет и отново съм влюбен, лек и отнесен... Коло беше хубаво и колко отдавна ми се струва.
и колко смазващо е усещането, тръпчивото усещане, че вече няма да се случи по същия начин като едно време..
Може да не е по същия начин, а да е още по-хубаво... По-важното е, че щом се усмихваш (макар и само в левия ъгъл ;)), значи си успяла от шепата благодатен нанос в реката на спомените, да отсееш плавеите нараненост, неприязън и болка, и да оставиш безценните светли камъчета. :)
За Бога, Гери...ужасно си права :)))
Че би ли искала да е същото?
Никой не знае дали другите ще са по-хубави или по-лоши, но всички знаем, че ще са различни и точно това им е хунава.
Всеки ще е различен от всеки друг, няма да има една скала на хубавост по коята да ги сравним и подредим. Различност значи и извесна срепен на уникалност, а на мен много ми харесва идеята, че когато дойде "истинското", то ще е уникално, а не най-хубавото, защото всъщност винаги би имало по-хубаво, но никога същото...
Обичам коментарите ви! Винаги ми отварят очите за различната гледна точка. По дяволите, не искам да е същото. Вярвам, че ще е по-хубаво. Колкото повече чакаш, толкова по-добре ще бъдат възнаградени очакванията ти. Иска ми се да вярвам :)
Post a Comment