Happiness is...dry blackpowder

Дъждът, който се изваля над покривите, тук, вътре, вече спря точно така, както спря навън посреднощ.

Изведнъж.

Или беше след дълго ръмене на ситни капки, падащи остро, полепващи, изстудяващи, неизбежни.

Настъпи тихо, хладно време. В душата. Сухо е. Барут. Ще посмееш ли да раздвижиш въздуха, зареден с електричество. Нужно е съвсем мъничко пламъче за голямото избухване.

Сега е тихо. И сухо. Неестествено.

Стъпките ми на излизане кънтят в празнотата. Блъскат се в стената от неразбиране и се удрят назад в лепкавите солени парчета печал, насъбрани по малко, постепенно, тихомълком, струпали се неусетно, залепнали, пропили се едно в друго, залепнали здраво за грапавата повърност на емоционалния склад, залостен, с вратата, затръшната така силно, че табелката „Ненужни отпадъци” се е изкривила и светлината пада само върху първата дума.

Пръстите преминават с някакво опиянение по думата „отпадъци”. От онези, които все поместваме от тук-оттам, но не изхвърляме окончателно.

Трупаме търпеливо, грижим се покривът над тях да не протече, да не проникват влага и дъждове. Всичко да е сухо, защитено, сигурно. Така че когато запалим клечката кибрит барутът да избухне безпогрешно. Да превърне всичко събрано във фини частици несъществуване, в малки мъртви прашинки, част от които да съберем в същите тези длани, с които интимно сме събирали отпадъците си години наред, за да ги пръснем над бездната и...да литнем след тях.