A note from a symphony

Вървях в сумрачното утро и почти не виждах къде стъпвам, очите ми бяха наляти с ония досадни мокри натрапници, които идват неканени, тръгват си само чак след като са отмили със себе си всичката ярост и бягат, освобождавайки терена за тъпата пулсираща болка. Поне денят навън най-накрая съответстваше напълно на вътрешното ми състояние. Мрак и влага. Хлад и ветрове.

В подлеза – обичайният китарист, сухо подобие на Кръпката от по-младите му години. Свири едно и също парче всяка сутрин по това време. Или поне това нацелвах всеки път. Или репертоарът беше строго определен. Или пък той само това си свиреше по цял ден.

Очите ми привикнаха с мрака. Засъхналата сол опъваше кожата ми неприятно и ме дразнеше.

- Девойко...

Гласът от тъмното ме стресна. Огледах се, нямаше никого. Дори не разбрах дали някой вика мен и кой изобщо вика. Или вече бях достатъчно болна, че да чувам гласове в главата си. В далечината китарата скръбно проплакваше. Някакви хора трополяха по стълбите от другата страна.

- Девойко...

Чух го малко по-близо. Присвих очи. Той седеше на студените плочи и гледаше към мен. Девойка? Стана ми забавно за миг. Спомних си времената, когато подобно обръщение би ме разсмяло истински. Сега само ме натъжаваше. Напомни ми за всичко изгубено по следите на времето в търсене на Истинското Несъществуващо, което вече беше Минало Свършено, но не и Забравено.

Приближих се. Първият поглед откри видимо пиян мъж. Вторият разкри рошав и изцапан, но добре облечен млад мъж, с ръка върху полупразна бутилка водка. Пиян, друсан или и двете?

Подскочих ужасено, когато той протегна ръка към мен и посочи мястото до себе си. Без да разбирам защо, се приближих и послушно седнах на студения цимент. Сега оставаше да ми предложи глътка или доза. Зачудих се къде ми е умът.

А той просто хвана ръката ми в своята, която беше учудващо топла.

- Тя си отиде – каза тихо и въздъхна.

- Кой си отиде?

 - Тя. А аз го допуснах.

- Знаеш ли – започнах тихо аз – защо ми го казваш? Аз не те познавам, не я познавам и дори не знам защо спрях, когато ме повика. По-добре да тръгвам.

Надигнах се колебливо, държейки чантата си с две ръце. Все пак в тъмния подлез с един непознат пиян и кой знае още какъв тип.

- Седя тук отдавна. Гледам лицата на минаващите и търся.

- Какво търсиш?

- Очите. Търся в очите на хората. Само по тях можеш да познаеш онзи, на когото можеш да се довериш. И видях в твоите онова, което чаках. Знам, че ще ме разбереш. Точно ти.

- Защо ти е да се доверяваш на непознати?

- Само те могат да помогнат. Защото тя си отиде. Приятелите рядко те разбират. И още докато им разказваш проблема си, те вече са отегчени да те слушат. Тя си отиде. Отиде си.

- Знаеш ли, не изглеждаш като бездомник, защо не се прибереш и не се наспиш? Какво като си е отишла. От любов не се умира. Още повече – аз искрено се съмнявам, че любовта съществува. Прибери се, изкъпи се, остави тези бутилки и утре светът ще бъде друг.

Не знам защо седях и раздавах съвети на някакъв човек, чието име дори не знаех. При положение, че самата аз имах нужда някой да ми каже това, което казвах на него. Много сме добри в съветите, но не и към самите себе си. Усетих как тъжно-ироничната ми усмивка проблясна в сумрака.

- Д а се п р и б е р а? И как? Нали ти казвам – тя си отиде. Как да вляза там без нея? Това вече не е дом, а мъчилище. Не мога да сложа ключа в ключалката дори. Опитвах, седях пред вратата, дори звъннах, знаеш ли? И се надявах, че пъргавите й стъпки ще доближат вратата, гласът й ще попита кой е, ще отвори вратата и ще ме прегърне. Но нея я няма. Няма я. Знаех, че трябва да направя нещо, за да я задържа, но просто стоях и гледах как се отдалечаваме. И после тя просто гонаправи. Аз я пуснах да си отиде и сега не знам какво да правя.

А аз не знам защо изобщо стоя тук и се замесвам в чужди проблеми, помислих си. Все едно ми бяха малко моите.

- Ти обичаш ли да пишеш? Приличаш ми на човек, който пише.

- Да, пиша понякога. За удоволствие. Някакви глупости, разбира се.

- Приличаш на нея.

- На кого?

- На нея.

- Започваш да ме плашиш. Ще тръгвам вече, че закъснявам за работа.

Господи, защо се обясняваш на някакъв непознат неудачник, който плаче, че приятелката му го е изоставила? Сигурно си полудяла наистина и треперенето на ръцете ти е най-малкият проблем! Махай се оттук преди да е извадил нож и да го опре в гърлото с ръце в чантата ти!

Мозъкът ми пулсираше, тупкаше, удряше, топеше и прегаряше. А аз стоях там и не мърдах. Седях там в тъмното с ръка в ръката на един непознат и слушах бълнуванията му. Изведнъж се осъзнах. Скочих на крака и му казах кратко „чао”.

- Обади й се – викнах през рамо – Може би й е минало и ще се върне!

Горящият му поглед ме изгледа неразбиращо.

- Толкова приличаш на нея - чух го да казва тихо.

- Ще напиша нещо за теб – усмихнах се аз и надрасках на един лист адреса на блога си.

Тъмният му поглед обходи написаното на листа.

- Хубаво име. Пише го в очите ти. Знаех си, че не съм сгрешил.

- А тя? Как се казва?

Очите му загубиха мътния си пиянски блясък и се наляха със светлина за един кратък миг.

Ръката му посочи нагоре.

Дъхът ми спря.

Главата ми заблъска.

Очите ми се втренчиха в некролога с красиво усмихнато момиче на снимката.

Краката ми, заковани и тежки, ме накараха да се върна и да седна безшумно на студената плоча.

- Разкажи ми – казах кратко.

Не знам дали бях полудяла, но за пръв път изпитвах невероятното усещане, че се намирам на единственото правилно място и в точното време.