The only way is...my way

Снощи мислих до късно коя съм и какво се случва. А "Защо"-то било смисълът на живота. Не мисля, че търсенето на някакъв отговор може да е смисъл, накрая се оказва, че няма отговор - т.е. вършил си нещо без смисъл или ще се самозалъжеш, че смисълът е в това, че си отстоявал докрай и си открил, че ... е нямало какво да търсиш. Не намирам смисъл и в отговорите, получени наготово.

Защо всички търсим отговори? И защо все задаваме въпроси? В това ли се крие същността на  човека - търсенето? Мразя въпросите, а ето че ги задавам. Не обичам отговори твън, затова няма да дам и моите. Когато ги намеря.

Търсих, питах. Чашата с мартини мълчеше ли мълчеше, а маслините ми се подсмихваха зеленикаво-доволни. Безусти.

Сутринта се събудих като след буря. Тя май наистина вилня снощи, гърмеше силно и дъждът безмилостно изчука всяка керемида по покрива точно над главата ми. После всички утихнаха доволни и мокри.

Утрото като че ли също беше задоволено, защото грееше между щорите нахално силно, но пък през отворения прозорец надничаше хлад и без свян търсеше голотата ми, за да я докосне.

Тази сутрин се събудих друга. Не, не каквато бях преди месеци. Още по-друга. Поне не каквато бях вчера. Или преди два дни. Следва да задам въпроса - Каква? Нали в това е смисълът, ха-ха.

Смислено ли е да осъзнаеш, че си друг, ако не отговориш на въпроса какъв точно си бил преди и какъв си сега и защо смяташ, че си различен? Смяташ. Мислиш. Като че ли тези два глагола са по-значими от глагола чувствам.

Не вярвам в търсенето като рожба, родена от топлата утроба на човешката потребност от Път. Не търся причините за тази моя другост. Знам ги като че ли. Онези, очевидните, логичните, които мога да опиша с думи. И всичките са извън мен. Мога да се запитам защо. Защо ми се случиха. Но няма да намеря отговор, защото го няма на мястото, от където се промъкнаха в живота ми. Ти нямаш отговор. И не можеш да кажеш защо ги пусна да завземат територия извън твоя смисъл. Защото понякога чуждите смисли сеят разруха извън своите предели. Особено там, където влизат нетърсени и нежелани.

И така. Друга съм. Но някак знам, че ти си същият. Цинично отказвам да вярвам, че хората се променят. Към добро. Някак по-очевидно е, когато го правят към по-зле. И тази невяра ме разяжда. Тя е едно от онези неща, които ме правят различна от това, което съм била вчера. Не казвам "бях", защото ми звучи доста по-осъзнато.

Когато нещо умира, ражда ли се нещо ново, което да запази баланса? Ражда ли се или просто се пренареждат оставащите така, че да запушат празнината от смъртта? Ако част от мен е безвъзвратно бездиханна, мога ли да вярвам, че ще намеря нова такава, ако смея да се надявам - по-добра.

Ако днес все пак задавам въпроси и търся отговори, но намерените отговори са към други въпроси, все още незададени...дали да ги запазя, докато се науча да задавам незададените въпроси? Няма ли да е изкривено, защото все ще търся въпросите, които прилягат плътно на някакви си намерени отговори, които може би някой е захвърлил преди мен поради подобни причини. Някакви втора ръка открития.

Мисли, които се свличат по спиралата и де да бяха просто омагьосан кръг. Странното е, че много добре си давам сметка какво чувствам, но опитвам ли се да го осмисля, се обърквам. Защото има едно "ако сега", "ами ако ти", " а когато", "защото", "после" и разни други, които хич не помагат на чувствата и дори нагло се опитват да ги манипулират. И днес съм друга, защото го разбрах. Без да съм задавала въпрос, си намерих отговор. Понякога не знаеш, че за нещо трябва да питаш.

Сега чувствам. Себе си. Смъртта. Новото раждане. Загубата. А тя наистина е голяма. Голяма промяна. Но не знам дали ще съм по-щастлива, ако не я предизвикам като преждевременно раждане на и без друго обречен плод.

Знам, че всички чакат изгрева, но неизменно вървят към залеза и това е точното потвърждение на казаното от приятел: "The only way is the wrong way".

Дали печеля нещо, мисля, че не; чувствам, че да. Печеля себе си.Обратно, макар и не същата. По-свободна от страха да бъда различна, по-зависима от страха, че няма да намеря някой, който да чувства същото. Да, глупавото е, че всички търсят някого, с когото да мислят в една посока или както е по-модерно да се казва - да гледат в една посока, да имат един Път. А аз искам просто някой, който чувства [и осъзнава] същото. Към света и към другите. Към себе си. Към Истината. Някой, който също е станал друг, защото чувства. Чисто и ненатоварено от мислите и търсенията. Великите заблуди.

Аз искам просто да се чувствам свободна да бъда свободна, включително от всички страхове, които изпитвам. Те са някак по-малко, когато съм сама и това е доста интересно откритие, което не мога да си обясня. Може би е чувството "нямам какво да губя". И не, защото не притежавам  нищо, а защото имам себе си. Без да се търся и обличам в определения. Само след като се освободя да чувствам и да искам да намеря смисъла. В себе си.