Chaotic Chronicle 2010

Не можеш да спреш мислите, не можеш да сложиш юзди на желанията, колкото и да се опитваш да ги яхнеш и покориш като един благонадежден и разумен съвременен Човек на разума! Не можеш. И сега те ти правят онзи знак с ръцете, който си правехте за напук със съседските деца. И после на носа - палеца на малкия пръст и на хвърчило. Нананана!

Не можеш. А това, че опитваш, ще го оценят, може би, някога, някъде.

Не стига, че навсякъде си в окови, ами ти сам опитваш да оковеш и единственото свободно нещо, което ти е останало - копнежите. Ако някой не ги разбира и ти се опитваш да ги изкъшкаш като нахални птици от перваза на ежедневието си, по-добре вдигни ръка за чао, не за "къш", разбира се и се сбогувай с тая личност, която кара желанията ти да линеят самотно заключени в подсъзнанието ти, съзнателно прогонени надълбоко, да не би да им хрумне да те обладаят изведнъж и да загубиш разум, да спреш да отговаряш на чуждите очаквания, да си спечелиш прозвище "инат-магаре - накъдето иска, натам върви" и...да си позволиш нахалството да бъдеш себе си, макар и нелогичен, макар и нехаресван, неодобрен, заклеймен, отритнат, оплют от злобата на неразбиращите...На онези, които не осъзнават, че да се правиш на щастлив отвъд самотните си нощни въздишки е най-голямото предателство към себе си, че да бъдеш свободен не означава да правиш каквото поискаш, а да можеш да го правиш с този, с когото поискаш, че да имаш правото да раздаваш мнение,  не означава, че имаш право на го натрапваш, че да полетя след след като сте ме спънали, е най-красивото издигане, макар и с кални рани в душата.

Освободи се от желанията си като им се отдадеш. Границите, които другите ти задават с думите, които изричат пред теб, с изборите, които смятат, че трябва да направиш, с пътя, който ти препоръчват да извървиш...прескочи ги.

Понякога най-силното ми желание е да кажа на глас, че не ми пука какво мислите за живота, за смъртта, за любовта, за хората, за мен. Не ми пука дали ще изглеждам тесногръда, самотна,  мрачна и завеяна.

И понякога го правя.

Казвам какво мисля дори с риск да се прибера набита в някоя уличка привечер. Не ми пука. Аз съм си аз и ако не ви изнася - плюйте ме, не ме харесвайте, одумвайте ме, вдигнете камък срещу мен. Но можете ли да направите същото срещу себе си, когато осъзнаете, че сте затворени между двете черупки на Страха от чуждото мнение и Притеснението от провала, между чиито тънки цепки прозира и ви дразни свободата, която крещи "Не ми пука"? Ще можете ли? Или тогава още по-злостно ще хвърлите камъка по тая кресливата, която си позволява да бъде, каквато поиска, да последва желанията си, да не се поддаде на долните провокации на средата си, да обърне гръб на гротескните правила, по които живее обществото, да се изсмее на съветите ви за щастлив живот и да  тръгне из трънаците, вместо по утъпкания път, който вие сте направили с окованите си нозе?

Още по-силно ще искате да я размажете. Тази, която ви се изплъзва, въпреки всичките ви жалки опити да демонстрирате близките си отношения с нея. И тук не усещате, че пак се мъчите да бъдете някой Друг, да очаровате другите, да докарате завистлив блясък в очите на другите, да убедите другите, че сте щастливи. А собственото ви Аз седи голо на пода на калния ви килер, пълен с излъгани чувства, с набутани и залостени в консервни кутии желания, които никога не сте си помисляли да отворите, защото се страхувате. От тях. От себе си. От това, че другите може да не харесат това, което сте зад привидната си философия.

Страх те е да не те изоставят. Казваш - аз мога без теб.

Страхуваш се от наодобрение. Казваш - направих възможно най-доброто.

Страх те е да не ти дават напътствия. Казваш - искате ли да ви кажа как да постъпите?

Страх те е да не личи колко си неуверен. Казваш - научете се да вярвате в себе си повече.

Страх те е да не прозрат другите колко се  страхуваш. Казваш - пораснах изведнъж, по-друго виждам сега нещата.

И още. И още. Гласовете в главите ви излизат на вечерна седянка.

Но не ми пука какво още искат да ми разкажет. Може и да ги изслушам. А може и да не го направя.

Мога да се изсмея на игрите ви на успех и любов, когато видя гладните ви очи да търсят още. Да търсят повече. Да поглеждат отвъд. Защото те искат. И не се страхуват от това. Защото за тях няма окови, не са стигнали явно. И нека устата говори за свободи и красиви преживявания. Но очите са пак там и пак търсят. И ще е така, докато се затворята завинаги.

Не можеш да ги спреш. Последвай ги. Признай поне веднъж, че не си доволен от постигнатото, че имаш (нови) желания, че не си този, за когото те мислим, когато те харесваме, а че си този, който всички бихме отритнали. Освободи се от този страх и бъди себе си, спри да се самопредаваш в глупавата надпревара да бъдеш различен. Това го искат всички. Не бъди всички, не бъди различен, бъди Ти.

Не можеш да избягаш, но не можеш и да спреш да се опитваш. Можеш цял живот да даваш свобода на другите, плетейки кожени юзди за собствените си желания. Не, това не е компромис. Това е тъжно. Тъжно е, че животът ти минава в опити да изглеждаш някакъв, да говориш по определен наичн, да демонстрираш конкретен светоглед. И все гледаш обвивките на другите. А нещо отвътре те чопли. Но ти го тикаш надолу.

То някога ще избяга. Ще се кротнат и очите ти. И ще постигнеш желаното - ще се превърнеш в онова, което показваш. Малка смърт. Малка куха черупчица. С жалки следи от съществуване на дъното.

Но пак не можеш да спреш Онова, за което говоря. То ще се върне, ако ще да е в последния ти миг, когато с треперлив глас ще кажеш на дете или любим човек - Не се страхувай да бъдеш това, което си, изправи се и защити това свое право с цената на живота си, защото животът по чужди правила не е твой живот и когато си отиваш, дори няма да ти е мъчно, а ще изпиташ облекчение, че се отърваваш от него.

И да не ти пука.

Искам, когато си отивам, да мога да се усмихна и да знам, че съм взела от тук всичко красиво, което съм могла и че съм оставила нещо добро след себе си. Не  къща, не богатства. А нещо, което само аз съм можела да направя, само такава, каквато съм отвътре, само такава, каквато съм, когато съм сама с мислите си, само такава, неизбягала благоразумно от копнежите си, такава, каквато може би не всички са харесвали, такава, каквато може би дори един човек не би познал за цял един живот време.

Такава. Може би никаква, неразбрана, нечута, незапомнена. Знам ли. Но Аз.