Непоносимото

Извадка от разпита на слепеца

О: [...] Поинтересува се дали някога съм виждал Бог и ако е така,  дали тази среща не е предизвикала слепотата ми.

В: Що за измислици?

О: Такива бяха думите му.

В: Добре, добре. Попита ли го какво иска да каже?

О: Не. Не бих питал и теб, ако слезеш от планината в града. Подобен въпрос би бил груб.

В: Ушите ти са опасни.

О: Те чуват. Чуха стъпките ти.

В: Какво му каза?

О: Отначало нищо. Стреснах се. После го попитах дали му е студено.

В: И какъв беше отговорът?

О: Тишина. Но аз усещах силата му. И тогава изведнъж разбрах какво излъчва - жалост. Толкова гъста, че можеш да я стиснеш. Почти материална. Но не от онзи вид, който е неприятен и те задушава. Беше от другия. Жалост, която те лекува и утешава. И още нещо - за миг бях сигурен, че го виждам. Беше млад, със силно изразени черти на лицето и ангелска усмивка. Мислиш ли, че е било измислица? Някои неща не са.

В: Ти си луд. Свърши ли?

О: Да. Това е всичко. После дойдоха хората ти. Провериха документите му. Стори ми се, че не видяха нищо нередно. Когато си тръгваха, аз се намесих и ги спрях.

В: Спомена, че е излъчвал някаква жалост.

О: Да.

В: Тогава защо го предаде?

О: Лоялен съм към държавата.

В: Не ти вярвам.

О: Не можех повече да стоя край него.

В: Защо?

О: Заради нещо, което излъчваше.

В: Жалостта ли?

О: Не, друго. Някаква груба, ужасяваща енергия. Направо ме изгаряше.

В: Може би всичко е било плод на въображението ти.

О: Не, беше истинско.

В: Какво точно почувства?

О: В онзи момент бях сигурен, че е доброта.

...

William  Peter Blatty,  Dimiter, 2010