Малка приказка за щастието

Той се появи от нищото, не знаеха нищо за него, не се сприятели с всички, но с малкото хора, с които намери общ език, създаде здрави връзки. Останалите го гледаха с пренебрежение или може би обида, че той не прояви интерес към успелите им особи, всеки с прочутия си произход. И го настъпваха при всеки удобен случай. Въпреки това той беше отзивчив и добронамерен към всички. Само дето стоеше настрани от забавленията им, не участваше в бурния им смях, не споделяше интересите им. Затова често го дразнеха с напереното си отношение и демонстративни опити да му кажат, че мястото му не е там. Всичките тези млади, усмихнати и на вид позитивни хора не можаха да го накарат да пожелае да бъде като тях  и това го превърна в трън, забит в петата на групата.

Имаше само един човек, който знаеше нещо за пришълеца, но мълчеше. Стария. Той само им хвърляше пълни със съжаление погледи, когато ставаше свидетел на поредното обсъждане на "скучния, винаги сериозен и досадно сдържан Андрей". А Старият беше критерий за тях, искаха одобрението му и вниманието му към новодошлият нажежаваше допълнително отношенията.

Веднъж най-напереният от всички попита Стария защо вече не се включва в разговорите им, които винаги са така весели и биха го върнали към младостта.

"Защото няма нищо весело във веселите ви разговори и невъздържания ви смях, момче." - отговори Стария и извика минаващия наблизо Андрей да го изчака да обядват заедно.

Вечерта напереният младеж изчака да остане насаме със Стария. Цял ден не беше спрял да мисли за чутото.

"Защо да няма нищо весело? Защо винаги се усамотяваш с този намусен и негативен тип, какво по-интересно има той? Дори не знаем от къде идва." - каза с неприкрита злоба.

"А вие защо не го харесвате? Защото не познавате семейството му?"

"Защото сме дръзки, позитивни, успели, не желаем той да внася лошото си настроение  сред нас.  Толкова рядко го виждаме да се усмихва или да говори за нещо забавно. Защо да го харесваме? Той няма нищо от това, което имаме ние. Светът принадлежи на хората като нас."

"Грешиш. Всички вие грешите. Лесно е да си наперен, когато имаш всичко, лесно е, когато си роден със сребърна лъжица, лесно е, когато имаш дом, приятели, когато си здрав и нямаш грижи. Тогава е лесно да си усмихнат постоянно, да си самонадеян и да се наричаш оптимист, защото не си се сблъсквал с нищо, което  заплашва да те запрати в бездната. Но, когато нямаш никого, нямаш нищо и се бориш за всяка педя от свободата си, за всяка глътка въздух, тогава не е така лесно. Тогава се променяш с всеки отвоюван сантиметър, с който успееш да се отдалечиш от ръба на пропастта.

Питаше защо го харесвам. Защото той носи светлината си тук, вътре, пази я като очите си и тя не се нуждае от вашето одобрение. Една негова усмивка струва много повече от вашите, взети заедно. Той не е сръдлив и намръщен, вие сте слепи за истинската му същност. Той е разбрал цената на смеха и щастието и знае, че те не са само звук и изражение на лицето. Когато намериш и запазиш щастието напук на всички препятствия, това е твоето и само твое щастие, то не се намира в калъпа, в който всички вие сте се напъхали. Когато научите този урок..." - въздъхна Старият - "Но има хора, които никога не го научават...Не можеш истински да имаш нещо, ако не си се преборил за него. Теб какво те радва?"

"Мен? Радва ме успехът, радва ме одобрението на баща ми, когато направя добър ход в бизнеса."

Старият въздъхна още по-тежко.

"Върви си сега и искам утре да ми  назовеш едно нещо, при мисълта за което вътрешностите ти потръпват и сърцето ти забива учестено. Знам, че ще ти е трудно. Но трябва да започнем от някъде."