Тръгвам за работа. Вали дъжд, движението обаче е също толкова хаотично, както всеки друг ден. Прави ми впечатление липсата на дистанция между колите. А е хлъзгаво. Но ние сме безсмъртни.
Приятелката ми започва да рови с една ръка в чантата. Търси цигара. Другата й ръка хлабаво държи волана. Но ние вярваме в себе си.Чувам сирени. Мразя ги. Някаква суматоха в платното. Караме бавно. Още една линейка. Насрещното платно е странно "безлюдно". Караме още по-бавно, не помръдваме почти. И тогава го виждаме. Бусът, обърнат на една страна и малката кола, така смачкана, че предницата й се губи някъде към средата. Като стар намачкан вестник. И екипът, който се опитва да извади малко сгърчено тяло от ламарините. Малко, сгърчено нищожно тяло. Това съм аз. Това си ти. Всички сме това. Сирените ми смръзяват кръвта. Потичат ми сълзи, а дори не знам кое е това гаснещо същество. Но знам, че може да е всеки. Знам, че може в следващият момент моят телефон да иззвъни с лоша вест. И си мисля колко сме жалки и нищожни, как идваме на белия свят от нищото почти, а можем да умрем от всичко. Как вярваме в себе си и величието на мисълта, но не вярваме, че на всеки може да се случи най-лошото.
Реалността ме поздрави с "Добро утро" май. Грубо събуждане. Но поне съм събудена. Приятелката ми изхвърли незапалената си цигара.
Четвъртък, 22 Май, 2008 - 09:17
11 comments:
И аз мразя сирените.
Действат кръвосмразяващо.
Така е, но пък морските сирени са яки. Навремето си падах по Ариел. :D
Хм да, имаш право. Аз си падах по Флаундър :)
Хаха. :) Ех, носталгия...
Мда :(
Вече няма такива хубави филмчета .. само някакви андроиди и паяци.
Да, порочна модерност!
После питаме психолозите защо децата са така агресивни. Я накарай сега някое дете да вярва, че има говорещи ананаси!
Те и сега виждат говорещи ананаси, но не защото гледат "Плодчетата", а защото "ходят в гората за гъби".
Гъбки-халюциногенки... няма лошо. Но точно за Плодчетата говорех :D
:)
Post a Comment