А още не е май

 Душата ми се лута между каквото “трябва” и това, което не мога да прогоня от нея. 

Сънища и пропасти преодоляни, отвъд тях ме чакаш с мек и топъл поглед, ръцете ти сякаш са ме жадували почти колкото аз тях.

Вината се блъска в усещането за отново у дома. От много време насам вчера изпитах секунда безгрижие и поех  глътка въздух, в която усетих, че съм жива. Дежа вю. И после сънища, от които се събуждам в неведение - какво прави подсъзнанието ми отново с мен?

А дори още не е май и студът не си е отишъл. 

Изобщо не разбирам защо още ме връхлиташ в сънища, след които ми е нужно време да осъзная къде съм. Защо в тези сънища ме обичаш по-осезаемо от тогава, в реалността, и защо винаги е топло и слънчево, толкова непривично за онзи уж винаги дъждовен и мрачен огромен град, който аз кой знае защо - съм виждала само усмихнат и ярък като априлски ден. 

Кога ще бъда свободна от миналото, или по-точно - кога ще се превърнеш най-сетне в минало, където ти е мястото?