Душата ми е врабче

 Душата ми е врабче

заклещено в човешко тяло.

Оловно.

Стои на оградата,
гледа синевата — очите мечтаят.

Морето е толкова близо
и толкова далеч.

Душата ми се къпе в спомени
като врабче в прахоляка
и чака да дойде дъждът,
чака да дойде дъждът,

който ще отмие цялата тъга
и ще остави само дъга
на небосклона,

към която малкото птиче да полети —
леко и тръпнещо,
към синьото, към цветното.

И след него, изтръпнала,
ще литне душата ми,
а тялото ще остане там —
до оградата.

Синята ограда
на моята младост,
където последно летяха очите ми
отвъд хоризонта.

Тихо е.
Времето спира.

Стоя на ръба на оградата.
Гравирам в боята ѝ спомени
за дъха си.

---

Щом започна да пиша
пак стихове,
значи съм за терапия
и пред сривове.

Носете ми бялата риза.
Без хапове.

Искам с ясно съзнание
да полетя.

Jan 2026