В тишината на нощта, в сумрака на съмването исках да избягам, но знаех, че няма къде. Капанът така отдавна бе щракнал, че вече е враснал в костиците на тънкия ми глезен. Лежа с притворени очи и се надявам, че след като толкова време не успяваш да ме убиеш, борбата с теб ще ме направи по-силна. Така съм те приела – моето предизвикателство. Не искам да те унищожа, а само да запазя себе си.
В светлината на деня се вглеждам в огледалото. По-друга ли съм? Или просто изглеждам по-измъчено. Като вечните самовглъбени герои от филмите за големите тъжни личности, които малко говорят, но носят планини от раздираща душевност зад бляскавите си ретини.
Знам, че тази нощ пак ще се боря с теб. И всяка следваща. А на сутринта огледалото ще ми показва с кристална яснота какво си ми причинила в поредната битка. За да ме накара веднъж завинаги да те презра за това, което правиш с мен, и да те намразя.
Знам, че ей сега ще си легна и ти ще дойдеш същата. Ще се боря колкото е нужно. Но няма да ми вземеш волята. Ще си тръгна още по-измъчена, но все така, немразеща.
...
На сутринта огледалото отрази смътния ми образ в напуканата си повърхност. В назъбените си парчета. В разкривената си рамка.
...По юмрука ми имаше засъхнала кръв...
