Май се оказа септември, изобщо не съм усетила още пролет или аромата й, който ме втечняваше до сълзи в предишни години. Няма още липи, миришещи на разочарование, само люляци спорадично се накланят по пътя на разходките ми в късните следобеди.
Дните започват рано, няма слънце, но зеленото ослепява почти като изгрев над водна шир. Нямам търпение за морето, което ще е като никога досега, но тайно надявам се - по-хубаво по този нов начин, който носи вълнението на новото с леката носталгия по старото, което винаги досега е било част от мен; заменено с малко себеотричане, освободило място за безусловна любов към друго човешко същество.
Може би защото май е септември, или пък защото съм излекувана, почти не се сещам за толкова много други майски дни, в които съм копняла или чакала полети. Вместо това сега душата ми лети като видя усмивките му, като слушам как се разлива щастливият му смях, политам от начина, по който ме гледа с широкото отворени очи, с неизразимо обожание, дори когато съм рошава и уморена. Няма други такива полети!
А иначе, нека си вали. Какво значение има кой месец е. Имаме цял живот напред, надявам се. И искам да изживея осъзнато всеки миг с теб. Да ти покажа света си, поне онази останала малка част от него, която не се върти около теб. Преди да те пусна да нарисуваш своя и да полетиш.
Май тази година е дъжд. Приливи и отливи. Радост и носталгия. Ти. Аз. Новото ние. Новото ми аз. Трима в една обич за пръв път не значи измяна.
Ново ниво на щастие. Растеж.
Май вече не е спомени. Май е посока - напред. Бъдеще.
И така трябва да бъде.