Замислих се, че човешката природа е устроена така - да завидим на някого, когато е изкачил баира, когато е горе, всеки иска да е на неговото място. Никой не иска мястото ви, когато сте като магаре, натоварено с кола камъни, упорито катерещо се нагоре, противопоставяйки се на гравитацията. Никой не иска да е на ваше място, когато обърнете колата няколко пъти и слезете обратно да натоварите един по един камъните. Сами. С плюски и мазоли по ръцете. И като наденете пак хомота, пак никой не иска да заеме мястото ви.
Но когато сте горе... Хората забравят как са смятали, че сте ненормални да влачите колата с камъните и да мислите, че ще стигнете до върха с тази тежест.
Затова, един добре осъзнат момент: Споделяйте най-големите си мечти - всички ще им се смеят и тайно или не много тайно, и ще ви кажат, че живеете в облаците. После споделяйте стъпките по пътя към мечтата си, защото на малките успехи никой не обръща внимание. Наричат ги "просто късмет". Споделяйте провалите по пътя си, за тях ще чуете "Аз казах ли ти, че няма как да стане това". А постигането на целта оставете за себе си и за онези, които долу, в ниското са ви потупали по рамото и са казали "Ако много го искаш, ще успееш".