Friday


– Никой и нищо не може да надвика човек, който крещи срещу собствената си рана. Това е най-глухият човек на света. И най-добрият учител по търпение. Едно не си простих – дадох надежда на наранена от друг жена. И си я взех обратно на тръгване. След мен в тези очи вече нямаше рана, имаше ад.
– Къде е тя сега?
– Където и да е, знам, че ми е простила. Осъденият да помни съм аз.


 "Живот в скалите"

Wednesday

and Supergirls don't cry

When you're in love, what can go wrong


От времето, когато първо още не знаех, че обичам, а после си мислех, че обичането е всичко, от което имаме нужда, че любовта стига и всичко ще бъде наред.
За един кратък момент не ти стигнах,  не бях достатъчна, никога не станах  всичко с тази глупава моя идеалистична любов.
Когато си тръгнах, бях грешна и недостойна, когато се върнах - станах виновна.
Но така и никога не станах любима.
Само че супермомичетата не плачат. А скачат с главата надолу и обичат, без да чакат някой да ги хване преди дъното на бездната. Едно падане стига, за да се научиш да летиш.
И да разбереш, че плачът не помага, а ожулените колене понякога минават по-бавно от ентусиазма на момчетата.
Само напразното обичане не минава бързо и онези, които най-малко заслужават, имат най-голямо място в сърцето ти. За да го разкъсат все по-непоправимо.
Супермомичетата  обаче продължават да вярват, че всичко ще бъде наред.
И чакат Храбрия шивач да ги закърпи и обича с мазолестите си ръце.
Да им свали акумулатора, да им оправи чистачките на колата и да не смята, че  това са глупави битови проблеми. 
И да ги остави да бъдат просто момичета. За да могат най-сетне да поплачат.
От щастие.