Помня, че когато бях на 12, имах силни болки в ставите и тогава ми
казаха, че твърде бързо раста и организмът ми не може се адаптира
безболезнено. Наричат се болки на растежа.
Ето. Да боли значи, че растеш - още веднъж ми се напомня.
Ето. Да боли значи, че растеш - още веднъж ми се напомня.
Осъзнаваш много неща, когато видиш как майка ти окапва покривката и веднага крадешком поглежда дали си забелязала; както едно време ти криеше белите си и чакаше със затаен дъх да видиш дали ще те разкрият.
И ти се доплаква. За всичко тогава, за всичко сега и за онова, което си отива. За хората, които са ти дали живота, а ти дори не познаваш. За нещата, които са те подтискали и които си се мъчил да им простиш, знаейки, че и те са напълно несъвършени. За себе си, когато им простиш и искаш да направиш нещо добро за тях, сякаш си длъжен да подобриш сега заради това, че те не са успели да построят добре миналото си.
И те доядява. На себе си. Че си укорявал, а може би не си имал право.Че си повишавал тон, когато те е боляло и не си виждал през болката, че може би и тях ги боли.
И те доядява. На себе си. Че си укорявал, а може би не си имал право.Че си повишавал тон, когато те е боляло и не си виждал през болката, че може би и тях ги боли.
Признаваш си, че си просто човек. Че те е страх. Че не е провал вечер да се отпуснеш на дивана и да заплачеш. Че искаш само някой да прояви разбиране и да те остави да се наревеш без да мисли, че не си наред. Че осъзнаваш как не искаш да бъдеш за някого непознатият създател.
Колкото по-голям ставаш, толкова повече растат осъзнаванията. Болката. И страховете ти. И едновременно с тях - силата ти.
Амин.