Като утро през септември на границата на лятото и есента се чувствам - несигурна.
Търся в очите ти - още ли ме харесваш, защо вече не ползваш това или онова обръщение, защо заспиваш преди мен, ръката ти на гърба ми ли е, нежен ли си, защо си забрави десерта в хладилника, обади ли ми се по обяд?
Като септемврийско утро съм хладна в началото, по-топла и по-топла, по обяд паря, а вечер заливам с хладина, та да се сетиш да ме прегърнеш.
Като септември след средата се клатушкам в крайности, грея и валя, и търся те в спомена, и те създавам в нов.
Като септември поставям и точки, и ново начало, задигам ти безгрижието и раздавам уроци, искам те седнал на чина на класната ми стая в час по топло обичане и съзидание на общото. На ние.
Като в дните от третата седмица на септември броя всеки слънчев час = броя часовете до теб, до пътуването, до всяка прегръдка.
И съм също толкова смаляваща се, леко охладняваща при намаленото ти слънцегреене и си искам топлото на ръката ти и търся в очите ти доказателство, че с лятото си отиваме аз и ти, но се завръщаме ние - по есенно топли. Отвътре.
Само това разминаване бих понесла.