За две седмици толкова пъти те преболявах и изплаквах и прегръщах отново, че вече не знам aз ли съм тази, която вдига телефона с тих глас и нито отенък на укор, аз ли съм тази, която после забравя бързо и завинаги като децата, след като си ги прегърнал и си изтрил с цяла длан сълзите от потъналите им във влага бузи.
Не знам коя е тази, която вече не надига сърдито глас, не си тръгва първа и сънува, че е на 7 и се качва на първото си колело.
Подсъзнателно искам да съм детето, което обичаш безусловно.
Жалка съм.
Но егото ми си е взело постоянен отпуск или направо е напуснало, помня, че имаше няколко предупреждения, на които не обърнах внимание.
Копнея само да лежа на ямката на рамото ти и да не ме оставяш самичка в тъмното.
Цял живот съм била голяма, защо сега си изживявам детството? Върнало ли се е да ми остави повече от детинската вяра в доборото и онази незлобливост, с която забравят, че си ги наранил веднага щом ги приласкаеш?
Не я познавам тази, но ми харесва. Добра е.
Останалото май няма особено значение.
А днес прочетох, че "сърцето не знае да се предава, защото не знае да лъже".
И май цял живот аз съм го лъгала, а то тактично си е следвало пътя.
Дано и този път не свършва пред пропаст, защото когато се наложи да си разпъна крилете, рязко сменям посоката и най-често летя без ято.