От времето, когато първо още не знаех, че обичам, а после си мислех, че обичането е всичко, от което имаме нужда, че любовта стига и всичко ще бъде наред.
За един кратък момент не ти стигнах, не бях достатъчна, никога не станах всичко с тази глупава моя идеалистична любов.
Когато си тръгнах, бях грешна и недостойна, когато се върнах - станах виновна.
Но така и никога не станах любима.
Само че супермомичетата не плачат. А скачат с главата надолу и обичат, без да чакат някой да ги хване преди дъното на бездната. Едно падане стига, за да се научиш да летиш.
И да разбереш, че плачът не помага, а ожулените колене понякога минават по-бавно от ентусиазма на момчетата.
Само напразното обичане не минава бързо и онези, които най-малко заслужават, имат най-голямо място в сърцето ти. За да го разкъсат все по-непоправимо.
Супермомичетата обаче продължават да вярват, че всичко ще бъде наред.
И чакат Храбрия шивач да ги закърпи и обича със силните си ръце.
Да им свали акумулатора, да им оправи чистачките на колата и да не смята, че това са глупави битови проблеми.
И да ги остави да бъдат просто момичета. За да могат най-сетне да поплачат.
От щастие.
