Once again

Тя го гледаше радостно и доверчиво като малко момиченце. „Това момиченце ме остави веднъж - мислеше той. - Може да ме остави още веднъж... Може ли да се разчита на него? А е моя, толкова моя, като нищо друго мое на тоя свет; като никоя друга жива душа. Човек е истински само тогава, когато има една такава жива душа. Само една. Само тогава.“

Опитах. Отново не успявам. Провалих се в очите ти - отново избирам да си тръгна,

както отново те избирам всеки път, когато става дума за обичане.

Още веднъж се давя в осъзнаването -

предпочитам да ме боли от липсата ти, отколкото да си тук, убивайки обичайки ме по твоя начин. 

Пак няма да разбереш, че си тръгвам, за да не те намразя. Тази любов ми трябва, когато те няма. Ще си я взема само за себе си и ще се уча да я храня, когато са й прерязани корените,  да я отглеждам сама и да пазя извора й от камъните, с които се опитваш да запушиш буйния й поток.

Ти не си моето "в добро и зло". Ти си моето зло завинаги, което ме направи по-добра по мъчителния начин.

Заслужила съм го в много предишни живота с нещо много грешно и страшно.

Това да те обичам, когато ме режеш парче по парче и злостно извиваш до пречупване фините кости на надеждата, че все някога ще ме обичаш истински. Ще ме обичаш силно... до прощаване.

Иначе няма какво да те излекува.

Моята  душа, просната на дръвника - явно не стига.