След толкова много месеци чувам гласа ти в слушалката. Това, което исках да напиша, беше кратко, стихотворно, но вече няма как да има рими. Малко ми е дрезгаво.

Гласът ти в слушалката. Този път с него не нахлуха шумовете от твоя свят, както преди. Отдавна нямам място в него и не търся. Нахлуха горчивината и гнева, трупани с месеци, които се изляха шумно върху мен и тихото ми очакване, че сме пораснали. 

Гласът ти в сушалката. Крещиш. Виждам колко сме различни. Преди, когато ме болеше, мълчах и си тръгвах. Ти крещиш. Сега аз мълча отново, но този път разбирам.

Гласът ти в слушалката. Напрягам слух, за да те чуя добре. Умълчавам се. Проверяваш там ли съм. 

Ало??

Както преди. 

Помня всяка секунда.

Да.

Да стига. Няма как да знаеш, че съм била винаги тук за теб, дори, когато това не би трябвало да има значение. 

Твърде си пораснал, за да вярваш все още в магията и съвсем малко не ти стига, за да знаеш, че чудесата на сърцето са много по-необясними.