Душата ми вече пътува, а след 9 дни - и тялото.

Заваляха есенните дъждове накрая след дългото циганско лято, в което душата ми се чудеше за синьо ли да мечтае или да поглъща жълто-оранжеви есенни нюанси. С дъждовете ми луднаха и мислите. Лятото си е лято, морето - море. Страстите не се гасят с вятър и вода, те с тях се палят. А листата на есен горят с пукот.

 

И душата ми пътува, чертае пътеки, мечтае. Отново.

 

Под чертата.

Две бележки от снощи:

You're tired of loving with nobody to love

Sometimes a bad boy cries, sometimes a good girl lies to get what she wants

 

Онова, което мозъкът не разбира, сърцето знае най-добре.

 

 

 

 

 

 

От много време този блог не е това, което беше, защото някак не го чувствам. Преди беше бяло поле и скицник за радостите и болките ми. Сега го чувствам как диша без мен, чужд е малко, не мога да го докосна. Нищо, което пиша, не казва това, което всъщност имам да кажа. Думите ми са безсилни. Отпуснати, кухи.

Вече не ме вълнува, а искам. Сякаш тези 8 години са ни изчерпали, мен и In Brief.

Не знам накъде да поема.

Пораснала ли съм или съм отегчена, не знам.

Но ми е жал да го оставя. Като дългогодишна връзка на доизживяване, от която те страх и жал да си тръгнеш. Сигурно е естествено. И ще чакам да мине.

Още го обичам, не мога да си  тръгна и да пусна кепенците, ще избърша по някое време прахоляка и любовта ни ще блесне, ярка и задоволяваща душевните ми полети и терзания.