Прочетох Нежна е нощта, познах те, познах се. В тия объркани герои, които най-много от всичко искаха просто да бъдат обичани. И си мисля, само ако можехме (по-рано) да осъзнаем, че любовта не е битка. Защото аз не исках да съм воин, а ти все търсеше трофеи. И това прецака всичко. Избихме се с бойни викове и удари под кръста.

Сега не искам да воювам. Искам да съм кротка.  Или котка. Котките имат дом.

Имат и стопани, които всъщност само се мислят за такива. Искам да намеря своя дом в някого, за когото да съм ничия. Притежанието е порицание.

Някак все си мисля, че ти си си останал същият. Дано само по-щастлив. И да си заровил томахавките.

На моите им изгниха дръжките.

На дъното на лятото ми се счупи вярата.

Когато крилете ми бяха най-разперени, не защото исках да летя високо, а защото исках с тях да прегръщам.

Неочаквано се опитаха да ми счупят крилото. Е, счупиха го с точен удар. Болката беше смъртоносна почти. Но когато ти се иска много, не умираш. Оцеляваш, за да изпиеш всичката мътилка от дъното. Не вино от глухарчета, а горчивка.

Както вдигнах до дъно чашата с пелина, така вдигнах глава и си го влачих това крило шинирано, въпреки болката. Нямаше те да бършеш сълзите, за които ти си виновен. И слава Богу, защото  как се бършат сълзи с ръката, с която преди това си ударил злостно.

После се заех да си лекувам егото. За да му мине на сърчицето. С вода и сол, накратко - изплаках морето и после плувах в него.
И сега крилете ми пак са широко разперени. Ще летя, то се е видяло. На кого му е притрябвало летище, когато има небето.