Романтиката не е свещи, ягоди и рози на Свети Валентин. Романтиката е искреност, понякога до болка, казва Августин.

Ние с теб се тренираме в искреност. Казваме си неща, от които боли до припадък. Аз ги казвам  с широко отворени очи, вперени в очите на другия. Държа дланта му. Говоря. Спохожда го гняв. Първият път скача и буквално ме изоставя  на крайбрежния бар. Прибирам се сама по стръмните улици. Лягам сама и се събуждам сама. На сутринта прави закуска до стегнатите ми куфари. До вечерта е предложил да отидем в бара, който е открил, докато е бродил, за да не ме вижда. Мразил ме е. Иначе би било нездраво.

Вторият път гневът е със същата сила. Хвърля. Става и тръгва. Аз оставам на място, като ударена от гръм. Не мърдам. Пораснала съм с няколко сантиметра над "тръгвам си, майната ти, нямаш право".

И мен ме е боляло от искреност. Но повече от липсата й.

Нека продължим да бъдем романтични, а? И без това никак не обичам рози.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Седя на ръба. Объркана съм сякаш вълните долу разбиват не себе си, а главата ми в скалите. Медът в края на косите ми се пренася по пръстите. Лятото ухае на забрава и домашен течен шоколад. Малко тъга. Какво пък. Когато се сбогувах, ми отговари само едно наранено его. Бързо заменяй, че лятото чака нови прежурени от фалш страсти.

 

Седя на ръба. Мога да ти кажа всичко в лицето и го правя. Искам да е чисто. Да се знае.  Ако имаш сили да ме върнеш, имай сили да превъзмогнеш обидата. Не искам да изглеждам безсърдечна, просто вече съм възкръсвала след теб.

 

На ръба човек няма много какво да губи. Седя си там, полюшвам крака над морето. Ронят се камъчета. Лицето ми е пълна луна. Очите - огньове. Нестинарките да се махат. Ще танцувам сама. Не ме е страх от нищо.

Чувствам се като тиквата на Душко. Кръгла, сладка и жадувана. Душата ми е сипкава от захар и от сухо едновременно. Почти можеш да ме изгребеш с лъжица чак до дълбокото.

 

А с-Бог-ом е наистина прекрасно пожелание. Стига да го мислиш искрено.