една от онези вечери, в които искаш да мълчиш, но хората, с които ти е комфортно да го правиш, ги няма. сменяваш компаниите, чувстваш се безпричинно напрегнат навсякъде. тръгваш си, така както си  дошъл - тихо. после изяждаш 300 грама бадеми, безцелно обикаляйки нощните улици, докато поредната буря се завихря в клоните на дърветата. обикаляш и се надяваш да не срещнеш познати, защото просто не можеш да се насилиш да общуваш. обикаляш квартала нечетен брой пъти. после шумно отключваш входната врата. захвърляш кецовете някъде там и през отворения прозорец нахлуват първите листа и много прахоляк, след което идват гръмовете. напомня ми за есента, която не мога да си представя, че ще преживея още веднъж. не мога да оцелея още една есен. не става. искам да замина за мястото, където няма есени и гнило. слънчоглед ми е душата и гине. 

 

Караш ме да се усмихвам, както някога. Познавам те от тогава и не те познавам сега. Но се доверявам, докато ясно осъзнавам, че е боляло и може пак да боли - и сигурно повече. Чудя се защо го правиш, какво точно правиш и какво целиш. Но послушно мълча и не задавам въпроси. Радвам се на възторзите ти. Това, казват, било да обичаш.

Плаша се и се усмихвам едновременно. Дано не те намразя пак, както явно все още те обичам.

 

 

 

 

 

 

" Nothing that you have not given away will be really yours. "

 

 

Най-подходящо във вторник е да си изпиеш кафето с домашна лимонада в кафенето на ъгъла, да обмениш пари, да си разпечаташ бордната карта и да я сложиш редом с паспорта в малкия куфар. След това просто да отидеш на театър, да пиеш вино и да чакаш да стане утре. Липсва ти едно "R U ready!!!", но то ще ти липсва цял живот, свиквай. Просто сложи онази тениска и всичко важно ще е с теб.

 

 

 

на покрива седим и пием бира, после аз казвам не абракадабра, а ракия и ти приемаш да си моят другар в лудориите. две ракии по късно и големи резени домати с песто и сирене, се смеем високо, а гледката е вдъхновяваща. покривите на сградите под нас са като нарисувани от последните слънчеви лъчи, червеното блести под залеза, а малко по-късно - под вечерните светкавици. питаме се защо хората се страхуват от бурята, няма нищо по-хубаво и уютно от бурите, споделените бури, на някой покрив. пушим цигари. the cigarette duet отзвучава далечно и натискам skip. стига вече съм въртяла една и съща плейлиста.  небето се мръщи, гърми и се лее, а ние се усмихваме и се радваме на пороя. другар в приключенията, а не измислен soulmate му трябва на човек. и не просто някой, с когото да мачка чаршафите. сезам, отвори се. една малка стъпка извежда от твърде дълго продължилата меланхолия. олеква ми някак. пия си питието и се смея. котешко ми е. дишам обруления от дъжда въздух високо над прашните улици и сърчицето тупти, тупти и ме изненадва. иска му се още да вали, да вървим по мокрите павета, ще си събуя обувките. скъп им е велурът, а краката ми мечтаят безгрижност. нямам чадър, нямам яке, боса съм. пламъчето от запалката ти се намърда някъде в очите ми. пушенето ми е сладко, улиците са пусти и чисти, липите вече цъфтят и нощите са вече летни. засега толкова. и да, нарочно липсват главни букви. и не ща да се препъвам в удивителни.