Тази година лятото е под въпрос, натежава дъждът и хладните вечери, които за няколко дни в Истанбул бях забравила. Твърде заета бях да се наслаждавам на греховно преяждане, препиване и трепет в слънчевия сплит.

Ефирна и без чадър, безгрижна, без часовник и без 3G. Само с вълчи апетит, слънчеви очила и приятна компания.

А тук после всичко си е същото. И дъждът, и улиците. И хората. И думите. Само дето лято няма. Което може би е по-добре. Анатема на летните любови.

А после... После Милано.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Трябваше ми време да измия в сърцето си следите от разочарование и обида, да те оневиня и почистя, докато добиеш онзи (отново) вид, в който те обичам. Очевидно съм го нарисувала в желанието си най-сетне да се материализираш в живота ми.

Не че някой ме е молил за това, исках да спася каквото мога, след първото отричане.  Не знам какво съм си въобразявала, може би, че ще съм с нещо различна. Навремето бях за кратко номер 3 в дългия списък случайно събрани телефонни номера. Зад тях имена, женски, умалителни, сред които моето си остана чисто и просто една фамилия и нищо повече. LOL.

Там където свършва егото ти, започваш да растеш. Или да се удряш в стената на чуждото его.  Трябва най-сетне да се осъзнаеш. Тези борби със себе си нямат никаква стойност и всеки продължава напред, както може. Този град е тесен за двама души, когато единият се учи да диша отново. Останалите продължават постарому, защото вече са забравили.

 

 

 

"Even if you should become enemies, which could happpen, you would be intense enemies. The strong attraction between you prevents you from being detached in any way about each other."

No doubts.

 

 

Някъде твърде близо миришеш на сладко, когато си любил. Някъде наблизо се усмихваш. Някъде там, където чувам гръмове и не искам да срещам случайности. Бягам. Тръгвам си по-рано от всякъде или закъснявам за всичко. Избягавам. Дано. Надпреварвам се с тъгата си. Но тя все някъде ме чака. Двойна. Изпитана по отделно.

Прибирам се е толкова лицемерно, когато насякъде мога да остана, за да забравя. Очаква ме толкова много. Стига да обърна поглед напред и да спра да крия целувки за теб. Да се случи чудо. Продължавам. Да се опитвам да се махна. И да остана. В следващото лято, в което нищо няма да е същото и това ме натъжава.
Добре, че вали. За да не намразя слънцето. И да не мисля как и през този май всъщност всичко си е същото,  само аз не. обичам.

 

Това, че пия бира с момчетата, ругая, гледам футбол и се смея на дебелашки вицове - нека не ви заблуждава. Но пък няма нужда всеки да знае, че там някъде страхливо се крие моето крехкичко и чувствително Аз, което обича да го държат за ръка, да слуша шурци в летните вечери и да се надява да бъде обичано многопластово, но преди всичко с малко повече нежност. Разбирайте - НЕ, не съм мега як пич, нищо, че така ви изглеждам. Аз съм проста патка, която реве на романтични филми и мечтае за коня, щото принцът вече е ясен. И не, не успях да пикая права без да си съсипя сандалите, още тогава, на 6, ми стана ясно, че губя играта.