[...] сега желаех само едно, в тая стая с мириса на парфюма и на дрехите на Хелен, и леглото, и здрача, да я притежавам с всичко, което имах, и с всичко, на което бях способен; и единственото, което мъчително изпитвах и което пронизваше равната, тъпа болка от загубата, бе невъзможността да я притежавам повече и по-дълбоко, отколкото природата ни бе дала.  

Бих искал да се разгърна над нея като плащ, бих желал да имам безброй ръце и уста, да бъда нейна съвършена отливка, за да я чувствувам навсякъде, без никаква пролука, кожа до кожа, и въпреки това все още с исконната болка, че може да бъде само кожа до кожа, а не кръв в кръв, не сливане, а допир.

Нощ в Лисабон, Ремарк