Изведнъж всичко ми се стори толкова просто, че се усмихнах сама в празната стая.

Разбрах, че ако не ми харесва работата, мога винаги да си тръгна или  да сменя посоката. Ако ме ядосват колегите, винаги мога да отвърна с усмивка и това ще е по-ползотворно от раздразнението, макар и справедливо. Трябва да преброя до 25 преди да взема решение и задължително да ползвам метода на "новите обувки".

Струва ми се, че ако се гневя на някого, то е защото го обичам и знам, че може да бъде по-стойностен, отколкото показва. Мога да приемам и разбирам, но искам да раста, и не  сама, не в болка, колкото и да звучи възвишено. Искам да раста от любов.
Искам да мога да поглеждам към теб с гордост вместо да извинявам глупавото ти поведение с "мъже - всичките правят така". Искам да личи ясно, че си толкова различен, колкото аз (искам да) те виждам.
Само обичта ни прави по-добри. Не само тази, която изпитваме, а с особена сила ни променя  тази, която ни дават, когато най-малко заслужаваме. Не мога да спра да мисля за Оруел и това, че когато обичаш някого, ти просто го обичаш и дори да нямаш какво друго да дадеш, продължаваш да му даваш обич. Под формата на скрито  парченце шоколад или прошка. Пълна съм с клишета.
Но е просто.
Надявам се.