Ние моногамни ли сме, срещаме ли се с други хора и може ли от утре да продължим напред, всеки накъдето реши да се обърне? Защото дори назад става напред, ако човек така си реши.
На ъгълчето на устните ми е сто и първият въпрос, но после там се появяват други устни и не че забравям въпросите, но ги преглъщам, защото ми се струва, че биха разрушили нещо в момента на материализирането си. Ако има какво да рушат, значи има какво да бъде загубено.
Приятно-Страшно.
Дали съм луда, или параноична, или твърде много мисля. Или пък много силно ме бунтуват фалшивостите, които ме плашат всеки ден.
Трудно е да се вярва, че има искане отвъд тялото, егото и ината. След получаването. И преди края.
Затова хората първо си играят на котка и мишка, после се мачкат, сипват и смесват, докато не разберат, че са като олиото и водата и всеки се дръпва в своя ъгъл да намери покой за молекулите си. Молекули, които са трайно разочаровани от своята самотност, не до там да се разпаднат, но достатъчно упорити да запомнят, за да не повторят опита в колбата на "дабъдемчастотЕдно". И остава неясно дали смесването е мисия невъзможна, защото сме генетично увредени или е синдром на придобита самодостатъчност.