Листата - ярко жълти и неестествено живи, се огъват с глух пукот под леките ми стъпки с марка Converse. Вечерната улица в тихата част на града, само на пет минути от цялата лудница, смълчано крие зад оградите си живота на стотици хора. Поглеждам светещите прозорци на приятните бели къщи, подредени и окъпани след краткия следобеден ръмеж. Зад различните по цвят и тъкани пердета тракат прибори и чаши, гърмят телевизионни предавания, под абсорбаторите димят запръжки, носталгично напомнящи ми за лятото на село.
Кой знае защо в града есента заменя аромата на печени чушки с аромата на пържено от балконите.
Малки бели облачета се откъсват от усните ми дълго след като съм захвърлила фаса на последната си цигара.
Време е да си вървим. У дома.
Дали ще ме хванеш за ръка и ще ме отведеш или просто ще спреш пред моята входна врата - май няма никакво значение. Нито едно от тези две места няма да е у дома, докато не освободиш сърцето си, за да отвориш моето.
Кой знае защо есента заменя тихите вечерни прегръдки с твърде много и излишни думи.
И носталгията по лятото е по-силна от всякога. По него и по всичко, което неусетно си е отишло с дългите му дни и безсънните нощи.
1 comment:
Post a Comment