Толкова съм чувствителна, че се мразя. Като ципата на жълтъка съм. Боцваш го леко с шпатулата и се разкъсва, разлива, цапа бялото. Прецаква формата на закуската. Толкова съм чувствителна, че сигурно и други хора ме мразят. Или поне не ме разбират. Което значи, че ме късат със шпатулата, докато ревна - рохка и разсипана. После аз ги намразвам.
Трябва някак да се науча да приемам, че хората са различни. Че мъжете са просто мъже и понякога съвсем деца. Че не умеят да се изразяват. Че не го правят нарочно. Трябва може би да стана по-дебелокожа, което не знам как да стане. С времето вместо да укрепвам, аз отслабвам и бледнея.
Толкова съм ранима, че ми се гади. От мене си.
Защо съм станала такава? Защо не мога да си направя стена, зад която да се скрия. Защо няма някой, който разбира. Защо не се случи някой да поиска да ме предпази вместо да уцелва сякаш нарочно всички процепи на рехавата ми броня?
Хората са такива. Ти си такава. Такъв е животът. Научи се да забравяш. Научи се да не чувстваш горчивото. Научи се да летиш, когато няма кой да те поведе нагоре. Научи се да караш колело, когато някой тихомълком е разхлабил спомагателните колела.
Не знам как да завърша. Явно искам твърде много наистина. Толкова много, колкото само безусловната обич може да даде. Това е унищожително откритие.
Безусловни неща няма.
6 comments:
а ето това ми хареса най-много: "Това е унищожително откритие" :) под тези думи някой би изписал роман, тежък колкото един живот... ;)
Все ми се иска да вярвам, че има безусловна любов. Поне тази на майката към детето й.
Иначе - иска ми се да ти дам рамо- за съчувствие, или за опора. Защото понякога имаме нужда от анонимно рамо.
Много си добра. Браво!
Адски вярно! Не мога да оспоря и да ти кажа, че става по-лесно с времето. Дори да го кажа, ще е лъжа. Не става по-лесно. Някак си слагаш усмивка и се преструваш, че ти е все едно.
Така че, гуш!
Трябва да се научиш да си бъдеш самодостатъчна, болката няма да спре, но ще намалее. И ще дам един любим цитат по тази тема.
We are all alone, born alone, die alone, and -- in spite of True Romance magazines -- we shall all someday look back on our lives and see that, in spite of our company, we were alone the whole way. I do not say lonely -- at least, not all the time -- but essentially, and finally, alone. This is what makes your self-respect so important, and I don't see how you can respect yourself if you must look in the hearts and minds of others for your happiness."
— Hunter S. Thompson
Толкова на място е този цитат :)
Post a Comment