И сивото е цветно, когато всичко е черно

 - хей
- ти си "хей"
- хей
- какво?
- искам да напишеш книга за мен
- ще напиша
- обещаваш ли?
- наведи се малко към мен, такаааа, гледай в обектива...
- обещаваш ли да напишеш книга за мен?

18% СИВО, З. Карабашлиев

Обещавам да те напиша във всичките си неиздадени текстове. Това е толкова повече от книга с номерирани страници, стандартен формат и мека подвързия, поставена на рафт в книжарницата.

Вървя през полусвечерения град и си мисля за хората, които не разбират как нищо в живота не е даденост. Още по-малко онези, които ги обичат.

Улиците са оживени повече от глъч, отколкото от автомобили. 

 Красиви момичета с дълги мигли и цветни рокли с голи гърбове. Момчета, които придържат жилетките им с несигурни длани. 

Ново симпатично място на Раковска. Обичайната суматоха около НАТФИЗ.

 Градът е толкова малък, когато се мъчиш да не мислиш за някого. Знаеш, че точно тогава ще изскочи от някъде и ще се чудиш как да  не прочете до дъно очите ти.

Двойка целуващи се по средата на  улицата. Тя е с оранжева коса, той със сини кецове. Става ми толкова красиво, колкото и тъжно. 

Ароматът на липи се отдръпва, прогонен от аромата на липси.

Тук ми се иска да оставя много интервали. Многоточията вече не стигат.

 

 Мъчно ми става. После мъчното ляга. На дъното на сърцето. Удобно се разполага. Но не бяга, да му се не види.

Знам, че няма да  ти покажа всичките малки местенца, които искам да споделя точно с теб. Приплаква ми се от физическата невъзможност да лежа на тревата върху теб и да повтарям очертанията на тялото ти със своето. И да  мълчим. Както само ние си можем. 

Сама  съм си избрала да не живея 82% цветно.

Защо обаче тази вечер и останалите 18% ми се струват  толкова черни...