Smile-maker needed

we<3it

Понякога е хубаво, когато в неделя можеш да останеш цял ден в леглото и поне през половината време да се самосъжаляваш. Да търсиш някого и нещо, което да нарочиш за причина, с която да  оправдаеш кофти вкуса в душата си. Нещо конкретно. Защото липсата на ясна причина за този вкус е доста притеснителна. Значи, че всичко те дебне отвсякъде и неприятното е, че не знаеш от къде ще ти скочи. 

Половината от тази неделя беше такава. 

После просветна.

Малко Шопен, малко Вивалди, любимото кафе в любимата чаша, краят на един пост, който приятно ме  изненада - осъзнах, отнася се за мен, албумът с летните снимки от онова място, към което мога да кажа спокойно, че искам да принадлежа, защото оставихме нещо, което трябва да отидем напролет да си вземем. И по дяволите - знам, че друго ще оставим, за което още да се връщаме.

След около 80 дни около света -  ти напълно реално, аз мислено следвайки твоите посоки.

Исках нещо да променя и понеже не знам какво, сменях темплейта десетина пъти, накрая оставих стария.

Подразних се на себе си, че не ми се прави нищо.

Имам спешна нужда от smile-maker. Ще почакам до 5. В кафето на ъгъла. 

После знам, че ще се усмихваме заедно. И ще забравя за тези мрачни редове. Но ще ги запазя. За да ги прочитам и да се подсещам на кого да се обадя, когато светлината  ми е безвъзвратно дезертирала.